Мари Лу - Легендата

— В джоба на жилетката ти има нещо, татко — рекох аз. В плата на дрехата имаше кръгла издутина.

Той се изсмя тихичко и извади предмета.

— Така е, Даниел. Много е проницателен, нали? — погледна мама.

Тя се усмихна.

Татко се поколеба, а после ни поведе към спалнята.

— Грейс — обърна се към мама, — виж какво намерих.

Тя внимателно огледа предмета.

— Какво е това?

— Още едно доказателство.

Първоначално баща ми се опита да покаже предмета само на мама, но аз успях да го разгледам, докато го местеше в ръцете си. От едната страна имаше птица, а от другата човек в профил. „СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ, БОГ Е НАШЕТО УПОВАНИЕ, ЧЕТВЪРТ ДОЛАР“ — беше изписано на релефната щампа от едната страна и „СВОБОДА“ и „1990“ от другата.

— Видя ли? Доказателство. — Той напъха предмета в дланта й.

— Къде го намери?

— В южните блатисти местности между двата бойни фронта. Автентична монета от хиляда деветстотин и деветдесета. Видя ли името? Съединени щати. Било е истина.

Очите на майка ми пробляснаха от вълнение.

— Твърде опасно е да притежаваш подобно нещо — прошепна тя. — Не бива да го държим у дома.

Баща ми кимна.

— Но не може да го унищожим. Трябва да го запазим — доколкото знаем, това може да е последната по рода си монета на този свят. — Той обви пръстите на мама около монетата. — Ще й направя метална калъфка, нещо, което ще покрие и двете й страни. Ще заваря обвивката, така че монетата да е на сигурно място.

— Какво ще правим с нея?

— Ще я скрием някъде. — Татко замлъкна за секунда, а после погледна към Джон и мен. — Най-добре ще е да бъде на видно място. Дай я на някое от момчетата под формата на медальон. Хората ще си мислят, че това е едно обикновено детско украшение. Но ако бойниците я открият при обиск, скрита под някоя дъска на пода, със сигурност ще разберат, че е важна.

Останах безмълвен. Дори и на тази възраст разбирах безпокойството на татко. Къщата ни бе претърсвана при рутинни инспекции от войници и преди това, точно както всяка друга къща на нашата улица. Ако татко я скриеше някъде, те щяха да я намерят.

Баща ни си тръгна рано на следващата сутрин, преди слънцето да изгрее. Щяхме да го видим само още веднъж. След това не се прибра повече у дома.

Този спомен премина през ума ми само за миг. Погледнах Джун.

— Благодаря ти, че си го открила. — Питах се дали тя успява да улови тъгата в гласа ми. — Благодаря ти, че ми го върна.

Не можех да спра да мисля за Дей.

Когато полегнах за кратка дрямка в апартамента си по-късно следобед, той се появи в съня ми. Беше ме прегърнал и ме целуваше отново и отново, прокарваше ръцете си по рамената ми, през косата ми и по кръста, гърдите му бяха притиснати до моите, усещах дъха му по бузите, врата и ушите си. Дългата му коса леко докосваше моята, потъвах в дълбините на очите му. Когато се събудих и осъзнах, че отново съм сама, едва успях да си поема дъх.

Думите му минаваха през главата ми, докато вече не можех да ги проумея.

Някой друг е убил Метиъс. Републиката умишлено разпространява заразата в бедняшките сектори. Върнах се назад във времето, когато обикаляхме улиците на Езерния и той рискува сигурността си, защото аз се нуждаех от почивка. После се сетих за днешния ден и за това как избърса сълзите по бузата ми.

Не можех да преоткрия гнева, който таях към него. А ако намерех доказателство, че някой друг е убил Метиъс поради каквато и да е причина, то тогава нямаше защо въобще да го мразя. Някога бях запленена от легендата за него — всички истории, които бях слушала, преди да го срещна. Сега усещах, че същото това чувство на възхищение се завръща. Представях си лицето му, толкова красиво дори след болка, мъчения и тъга, искрените му сини очи. Срам ме бе да призная, че изпитах удоволствие във времето с него в килията. Гласът му ме накара да забравя всички подробности, които минаваха през ума ми, и вместо това го изпълни с емоции за копнеж или страх, понякога дори гняв, но не и безразличие.

13:12 ч

Сектор Тангаши

25ºC

— Чух, че си разговаряла на четири очи с Дей днес следобед — обърна се към мен Томас, докато хапвахме супа със соеви шушулки в едно кафене.

Заведението бе същото, което посещавахме, когато Метиъс беше жив. Избраният от Томас ресторант не успокояваше мислите ми. Не можех да забравя смазката за пушка, с която бе изцапана дръжката на ножа, с който брат ми е бил убит.

Може би той ме проверяваше. Може би знаеше какво подозирам.