Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Суон вдигна ръка и я сложи върху устните на Джош, за да го накара да млъкне.

Сестрата се вторачи в стъкления пръстен. Цветовете му бяха започнали да избледняват и някои от скъпоценните камъни бяха станали абаносови, подобно на малки изгорели въглени. Но цветовете отново се засилиха, сякаш черпеха сила от собственото ѝ тяло. Глори сграбчи клошарката, за да я изведе от стаята, но тя се възпротиви и се освободи. Шивачката побягна навън, за да извика Ана Макклей, която влезе с пушката, готова за схватка.

— Разкарайте ги! — изкрещя Джош. — И им вземете това проклето нещо!

Ана протегна ръка за пръстена, но юмрукът на Сестрата беше по-бърз. Тя удари другата жена, все едно стоварваше чук върху дъска, и онази падна на земята с разкървавен нос. Ана Макклей стана с усилие на крака и насочи пушката в главата на нападателката си.

— Спрете! — каза неочаквано със слаб глас Суон. Тя беше чула виковете, боричкането и удара. Величествените картини, които изпълваха въображението ѝ, започнаха да избледняват. — Спрете — повтори тя. Силата на гласа ѝ се завръщаше. — Стига толкова насилие.

— Опитаха се да те убият с това нещо! — каза Джош.

— Не е вярно! — възпротиви се Пол. — Дойдохме да я видим, нямаме задни мисли! Не искахме да я нараним!

Джош не му обърна внимание.

— Добре ли си? — попита момичето той.

— Да. Просто съм изморена. Но, Джош… докато го държах… видях прекрасни неща. Прекрасни неща.

— Какви?

— Неща… които могат да се случат… — отвърна Суон — … ако искам да се случат и ако работя достатъчно здраво.

— Джош? — Ана нямаше търпение да вкара куршум в раздърпаната стара жена, която я нокаутира. Избърса носа си с опакото на ръката. — Искаш ли да ги заключа някъде?

— Не! — отвърна Суон. — Оставете ги на мира. Те не се опитваха да ме наранят.

— Тази кучка със сигурност ме нарани! Мисля, че проклетият ми нос е счупен!

Гигантът положи нежно главата на Суон на възглавницата. Усещаше лицето си по странен начин — сърбеше го и го изгаряше — там, където го бяха докоснали пръстите на момичето.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той. — Не искам да… — И тогава забеляза едната ѝ ръка и млъкна. — Не се опитвай да го криеш, ако…

Превръзките, черни и мазни, се бяха разхлабили. Джош видя малко розова плът.

Той взе нежно ръката на Суон в своята и започна да развива превръзките. Парцалът беше твърд и се отлепяше с хрускане. Сестрата избута дулото на пушката от лицето си и мина покрай Ана, за да отиде до леглото. Жената не направи опит да я спре, защото също се присъедини към нея да гледа.

Джош внимателно махна част от черната превръзка с треперещите си пръсти. Тя се отлепи с кожата на момичето. Отдолу се разкри розова, излекувана плът.

— Какво има? — наруши тишината с въпроса си Суон. — Какво не е наред?

Гигантът отчупи част от другата превръзка. Тя се посипа като пепел между пръстите му и той видя розова, чиста, здрава кожа в тази област от дланта на момичето. Знаеше, че беше необходима поне седмица, за да могат раните ѝ да хванат коричка и може би около месец, за да зараснат. Най-много се тревожеше да не се инфектират или да не ѝ останат трайни белези до края на живота ѝ. Но сега…

Джош притисна пръст в розовата ѝ длан.

— Ох! — оплака се Суон и си дръпна ръката. — Това заболя! — Ръцете я щипеха, жилеха и пареха, сякаш бяха изгорели на слънцето. Гигантът се страхуваше да отлепи още от превръзките, защото не искаше да разкрие нежната кожа. Погледна Глори, която стоеше до него, а след това и Сестрата. Погледът му се спря на блестящия стъклен пръстен, който жената държеше в ръце.

Вълшебен пръстен, беше казала тя.

И Джош ѝ повярва.

Той се изправи.

— Мисля, че имаме много да си говорим.

— Да — съгласи се Сестрата. — Наистина имаме.

Викът на Бог разтресе стените на караваната и жената, която лежеше увита в грубо одеяло на голия матрак, простена в измъчения си сън. Руди отново пропълзяваше в леглото ѝ, а в ръцете си държеше бебе с премазана глава. Тя се опита да го прогони, но изгнилата му уста се ухили.

— Стига де, Шшшшийла — смъмри я той със съскащ глас, който свистеше през посинялата цепка на гърлото му. — Така ли се отнасяш със стар приятел?

— Махай се! — изпищя жената. — Махай се… махай се!

Руди се плъзна върху нея с хлъзгава като тиня кожа. Очите му побеляха и по лицето му се появиха дупки от разложение.

— Ахххх — каза той, — не бъди такава, Шийла. Друсахме се и си прекарвахме добре толкова дълго време, не ме пъди сега от леглото си. Напоследък пускаш всички други в него, нали. — Подаде ѝ бебето със синя кожа. — Виждаш ли? Донесох ти подарък.