Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Кой е там? — попита шепнешком Суон.

— Аз съм… — Гласът на клошарката я предаде. Беше изплашена до смърт. Въпреки това изпъчи рамене, пое си дълбоко въздух и се приближи до леглото. — Можеш да ме наричаш Сестрата — представи се тя. — С мен е мъж на име Пол Торсън. Ние те… — Хвърли бърз поглед на Джош и отново се обърна към момичето. Суон беше килнала главата си на една страна, за да може да чува през малкия отвор на ухото си. — Ние те търсим от много дълго време. Седем години. Не успяхме да те догоним в Матисън, Канзас. Предполагам, че сме се разминали на още много места, без дори да разберем. Намерих куклата ти. Спомняш ли си я?

Суон помнеше.

— Бисквитеното чудовище. Изгубих я в Матисън. Обичах тази кукла, когато бях малко момиченце.

Сестрата слушаше много внимателно, за да може да разбере всичко.

— Исках да ти я донеса, но за съжаление, не оцеля по време на пътуването.

— Няма проблем — отвърна Суон. — Вече не съм малко момиченце. — Тя неочаквано вдигна превързаната си дясна ръка и опипа въздуха в търсене на лицето на Сестрата. Клошарката се отдръпна, но после осъзна, че момичето просто искаше да разбере как изглежда. Тя нежно хвана тънката ѝ китка и я насочи към лицето си. Допирът ѝ беше нежен като дим.

Пръстите ѝ спряха, когато намериха образуванията.

— Ти също ги имаш. — Суон продължи да опипва лявата буза на Сестрата и брадичката ѝ. — Лицето ти прилича на павиран път.

— Май си права. Един наш приятел, който е лекар, нарича това състояние „Маската на Йов“. Смята, че онова във въздуха кара кожата на някои хора да хващат тази кора. Проклета да съм, ако знам защо прецаква само лицето и главата. — Тя се пресегна и докосна челото на момичето, но бързо отдръпна ръка, защото кожата под образуванията гореше толкова силно, че едва не ѝ изгори пръстите. — Боли ли те?

— Да. Преди болката не беше толкова силна, но сега… ме боли през цялото време.

— И при мен е така. На колко години си?

— Шестнадесет. Джош следи рождените ми дни вместо мен. Ти на колко години си?

— На… — Сестрата не успя да си спомни. Тя не следеше рождените си дни. — Нека помисля, на седемнадесети юли бях на четиридесет и няколко. Сега вероятно съм на петдесет и няколко. В началото на петдесетте. Имам чувството, че наближавам осемдесет.

— Джош каза… че идвате отдалеч, за да ме видите. — Главата на Суон беше тежка и тя отново се измори. — Защо?

— Не съм сигурна — призна Сестрата. — Но те търсим от седем години заради това . — Тя вдигна светещия стъклен пръстен с единствения останал му шип пред лицето на момичето.

Кожата на Суон настръхна. Тя усети през запечатаните си очи пулсиращата ярка светлина.

— Какво е това?

— Мисля… че е много неща, събрани в пръстен от красиво стъкло със скъпоценни камъни. Намерих го в Ню Йорк на седемнадесети юли. Мисля, че е вълшебен, Суон. Смятам, че е подарък… като магически комплект за оцеляване. Или пръстен на живота. Вероятно всеки друг е можел да го намери или аз съм била единствената предопределена. Не знам. Но съм категорична в едно — той доведе двама ни с Пол при теб. Ще ми се да знаех защо. Мога да кажа само… че ти си много специална, Суон. Видях избуялата на нивата царевица, където всичко друго е мъртво. Погледнах в стъкления пръстен и намерих разцъфнало дърво, в чиято кора беше прогорено името ти. — Сестрата се наведе напред. Сърцето ѝ направо препускаше в гърдите. — Мисля, че ти предстои много работа. Много важна работа, за която един живот няма да ти стигне. След като видях онази царевица навън… мисля, че вече знам каква е тя.

Суон я слушаше внимателно. Тя не се чувстваше много специална, беше изморена и треската се опитваше отново да я повали и да я отведе на ужасното място, където кървавата коса жънеше човешкото поле. След малко изреченото от Сестрата достигна до нея.

— Мисля, че е вълшебен… събрани в пръстен от красиво стъкло със скъпоценни камъни.

Суон си спомни вълшебното огледало и фигурата със светещия пръстен, която виждаше в него. Тази фигура, осъзна тя, беше жената, която в момента стоеше до леглото ѝ, а онова, което носеше, най-накрая пристигна.

Протегна ръце към светлината.

— Може ли… да го поддържа?

Сестрата погледна Джош. Той беше застанал зад Пол, а Глори беше дошла от другата стая. Гигантът нямаше представа какво се случва и всичките тези приказки за вълшебен пръстен не му бяха понятни… но имаше доверие на жената и ѝ кимна.

— Ето. — Сестрата сложи предмета в ръцете на Суон.