Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Още една клада гореше на главната улица на Мерис Рест и осигуряваше светлина и топлина за дванадесет-петнадесет души, които я бяха наобиколили. Най-грозният и най-прегърбен стар кон, който Сестрата някога беше виждала, стоеше завързан за стълб пред верандата на една от бараките. Животното беше завито с няколко одеяла, които да му топлят, а главата му се килваше напред, сякаш беше на път да заспи. Наблизо едно чернокожо момче се опитваше да балансира крива пръчка на върха на пръстите си.

Двама мъже, въоръжени с пушки, седяха на тухлените стъпала пред бараката, пиеха горещо кафе от глинени чаши и си говореха. Вниманието им бързо беше привлечено от Ана.

— Тези хора искат да видят момичето — каза тя на единия от тях, мъж с палто на райета и кафява шапка. — Мисля, че са наред.

Мъжът забеляза оръжията им и сложи собствената си пушка върху коленете си.

— Джош каза да не пускаме непознати.

Клошарката пристъпи напред.

— Казвам се Сестрата. Това са Пол Торсън и Робин Оукс. Гарантирам и за онези трима младежи. А сега, ако ми кажете вашите имена, вече няма да сме непознати, нали?

— Джийн Скъли — отвърна мъжът. — Някъде наблизо ли живеете?

— Не — отговори Пол. — Слушай, няма да нараним Суон. Просто искаме да я видим. Искаме да говорим с нея.

— Тя не може да говори — каза Скъли. — Болна е. И ми е наредено да не пускам непознати през тази врата.

— Май имаш нужда от почистване на ушите, господине? — Робин застана между Сестрата и Пол, а на лицето му играеше студена и заплашителна усмивка. — Изминахме дълъг път. Казахме, че искаме да видим момичето.

Скъли стана на крака, готов да насочи пушката си към новодошлите. Закиъл Епстайн също се изправи нервно до него. Настъпи неловка тишина. Сестрата стисна зъби и тръгна по стъпалата. Ако мъжете се опитаха да я спрат, щеше да изпрати и двамата в ада.

— Хей, Ана! — обади се Арън. — Ела да видиш магията!

Жената го погледна. Момчето още си играеше с глупавата пръчка.

— По-късно — обеща му тя. Арън сви рамене и започна да размахва Ревльото като въображаем меч. Ана отново насочи вниманието си към настоящия проблем. — Слушайте, не искаме още неприятности, имаме си достатъчно. Не е нужно да се караме или да се нараняваме. Джийн, защо просто не отидеш да повикаш Джош да поговори с тези хора?

— Искаме да видим Суон. — Лицето на Пол почервеня от гняв. — Няма да позволим да ни изгоните, госпожа!

— Кой е Джош? — попита Сестрата.

— Един мъжага, който пътува с момичето. Грижи се за нея. Предполагам, че може да се определи като неин пазител. Е? Искате ли да му кажете по каква работа сте тук, или не?

— Извикайте го.

— Върви да го доведеш, Джийн. — Ана взе пушката от мъжа и веднага я насочи към непознатите. — А сега ще ви помоля да оставите всичките железа в купчина на стъпалата, ако обичате. И вие дечковци… не съм ви майка! Хвърлете ги!

Скъли тъкмо щеше да влезе в бараката, когато Сестрата му каза да почака. Тя бръкна в чантата си и привлече интереса на пушката, която другата жена държеше, но ѝ показа с бавни движения, че не представлява заплаха. Ръката ѝ мина покрай стъкления пръстен, намери търсеното и го подаде на Ана.

— Ето. Дай това на Джош. Може би ще значи нещо за него.

Ана погледна предмета, намръщи се и го даде на Скъли, който го взе и влезе вътре.

Всички зачакаха.

— Хубав град си имате — каза Робин. — Какъв наем плащате на плъховете?

Ана се усмихна.

— Ще се радваш, че имаме много от тях, когато похапнеш плъхска яхния, умнико.

— Бяхме си по-добре в пещерата — обърна се младежът към Сестрата. — Поне имахме чист въздух. Това място мирише на обърната кофа с лай…

Вратата се отвори и навън излезе истинско чудовище. Джийн Скъли вървеше след него. Робин просто стоеше и зяпаше с отворена уста, защото досега не беше виждал толкова грозен човек. Големият тип беше с размерите на трима нормални мъже.

— Господи — прошепна Пол и се отврати от гледката. Единственото око на мъжа го изгледа за няколко секунди, след което се премести върху Сестрата.

Тя не потрепна. Чудовище или не, никой не можеше да ѝ попречи да види Суон.

— Къде намерихте това? — попита Джош и вдигна предмета, който Джийн Скъли му беше дал.

— На паркинга на някогашния „К-Март“. В един град в Канзас на име…

— Матисън — прекъсна я гигантът. — Знам го. Това принадлежеше на моя приятелка. Но… познавам ли те?

— Не. Двамата с Пол пътуваме от години и търсим някого. Мисля, че той — тя — се намира в тази къща. Ще ни позволиш ли да я видим?