Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Джош и Глори чуха шумоленето. Той я погледна и я попита:

— Какво е това ?

Тя не можа да му отговори.

Гигантът осъзна, че Муле го нямаше от известно време. Конят можеше да е навсякъде на нивата, скрит от мъглата. Пристъпи към шумоленето. С утихването на вятъра замираше и шумът. Това не му попречи да продължи напред. Закиъл се провикна зад него:

— Хайде, Джош!

Не го послуша. Глори и Арън го следваха по петите.

Вятърът смени посоката си. Приближаваха се до източника на шумоленето. Джош си спомни горещите летни дни от детството си, в които лежеше по гръб във високата трева, дъвчеше зелени стръкове и слушаше как вятърът пееше като арфа.

Мъглата се разкъса като стара дреха. Гигантът забеляза неясния силует на Муле през нея. Конят се намираше на пет-шест метра отпред. Чу го да цвили… и в следващия миг спря на място, защото пред очите му се разкри нещо прекрасно.

Ред с растения, всичките високи около петдесет-шестдесет сантиметра. Вятърът разкъсваше мъглата около дългите и тънки листа, които се поклащаха и шумоляха приятно.

Джош прокара нежно ръка по едно от крехките стъбла. Растението беше светлозелено, но по листата имаше тъмночервени точки, които приличаха на кървави петна.

— Господи — прошепна Глори. — Джош… поникнала е царевица!

Гигантът си спомни изсъхналото царевично зърно, което беше залепнало за окървавената длан на Суон. Сега разбра какво беше правила тя тук навън в студения мрак.

Вятърът се усили, изпищя около главата му и накара младите царевични стъбла да потанцуват. Той проби дупки в сивите стени мъгла и я накара да се вдигне. Пред Джош и Глори се разкри почти цялата нива.

Те се намираха сред няколко неравни и виещи се редове светлозелени стъбла, всичките високи около петдесет-шестдесет сантиметра и опръскани с онова, което според него беше кръвта на Суон, попила в пръстта и в латентните корени като гориво за пресъхнал двигател. При гледката на тази зеленина в опустошената и заснежена нива Джош едва не падна на колене, сякаш отново виждаше цветове след дълга слепота. Муле похапваше неуверено от едно от растенията, а няколко гарвана прелетяха над главата му и изграчиха възмутено. Той изщрака със зъби към тях и ги подгони между ревовете с енергията на младо жребче.

— Нямам представа какво има в това момиче — беше казал Слай Муди, — но то разполага със силата на живота!

Джош поклати глава, останал без думи. Протегна се към стъблото пред него и докосна един малък израстък, който щеше да се превърне в кочан в тази негова предпазваща обвивка. Имаше още четири-пет други само на това стъбло.

— Господине — беше казал Слай Муди, — тази Суон може отново да събуди цялата земя!

„Да — помисли си Джош и сърцето му заби по-бързо. — Да, може.“

И едва сега разбра заповедта, която беше изречена от устните на Поу-Поу в онова мрачно мазе в Канзас.

Той чу викове и крясъци и вдигна поглед, за да види Джон Галахър да бяга към тях. Следваха го Закиъл и Джийн Скъли.

Ана стоеше със зяпнала уста до тийнейджърката. Джон падна на колене пред едно от стъблата и го докосна с треперещи ръце.

— Жива е! — каза той. — Земята все още е жива! О, Господи… о, Господи, ще имаме храна .

— Джош… как е възможно… това ? — попита Глори, а Арън до нея се хилеше и буташе едно от стъблата с Ревльото.

Гигантът подуши въздуха. Струваше му се по-свеж, по-чист и изпълнен с електричество. Погледна Глори и се усмихна с деформираната си уста.

— Искам да ти разкажа за Суон — изрече с треперещ глас той. — Искам да разкажа на всички в Мерис Рест за нея. Тя има силата на живота в нея, Глори. Тя може отново да събуди цялата земя! — Побягна към фигурата, която лежеше на земята, наведе се, вдигна я на ръце и я прегърна. — Тя може! — изкрещя Джош. Гласът му се разнесе като гръм към бараките на Мерис Рест. — Тя може .

Суон се размърда замаяно. Цепката на устата ѝ се отвори и тя попита с тих и раздразнен глас:

— Какво може?

Вятърът се усилваше и брулеше гората от югозапад. Той носеше аромата на изгоряло дърво, примесен с горчивата сярна миризма, която напомняше на Сестрата за развалени яйца. В следващия миг тя, Пол, Робин Оукс и още трима от разбойниците му се озоваха на широка нива, покрита с пепелив сняг. Посрещнаха ги тънещите в мъгла от дима на стотици комини, разположени близо една до друга бараки и алеи на малко селище.

— Това е Мерис Рест — съобщи Робин. Той спря и огледа нивата. — Мисля, че точно тук видях Суон и големия тип. Аха. Точно тук беше.