Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Тук ще е — каза на другите той и нежно положи Суон на няколко крачки встрани. Ана Макклей носеше инструментите за копаене. Джош взе лопатата от нея и изчисти снега в правоъгълна форма, малко по-голяма от ковчега. След това хвана кирката и се зае с изкопаването на гроба на Ръсти.

Ана се присъедини към него, като махаше пръстта, която беше разровил. Първите петнадесет-двадесет сантиметра от земята бяха замръзнали, твърди и пълни с дебели корени, които се съпротивляваха на кирката. Жената извади корените и ги хвърли на една страна. Щеше да свари супа от тях. Под горния слой пръст почвата стана по-тъмна, по-рохка и по-лесна за копаене. Наситеният ѝ аромат напомни на Джош за шоколадовия фъдж, който майка му печеше и оставяше на перваза на прозореца на кухнята да изстине.

Гигантът се измори и веднага беше сменен от Джон Галахър, който взе кирката и пое щафетата, а Глори се зае с махането на пръстта. Продължиха да се редуват през следващия един час, докато не изкопаха достатъчно дълбок гроб, който да опази тялото от дивите животни. Когато приключиха, Джош, Джон и Закиъл спуснаха ковчега в земята.

Гигантът погледна чамовата кутия.

— Е — каза тихичко и смирено той, — предполагам, че това е всичко. Щеше ми се да те погребем под някое дърво, но така или иначе няма достатъчно слънчева светлина, от която да ти пази сянка. Помня, че ми каза, че си копал гробове за приятелите си до катастрофиралия влак. Смятам, че това е най-малкото, което твоят приятел може да направи за теб . Ти спаси Суон миналата вечер. Нямам представа от кого — или от какво — но ще разбера. Поне това мога да ти обещая. — Гигантът огледа останалите. — Мисля, че това е всичко, което исках да кажа.

— Джош? — Преди да дойдат тук, Глори беше отишла да вземе нещо под матрака си и сега го извади изпод палтото си. — Това беше Библията на Джаксън — каза тя и отвори намачканата и опърпана стара книга. — Може ли да прочета нещо от нея?

— Да. Моля.

Шивачката намери частта, която търсеше, на една намачкана страница, която едва се четеше.

— „Научи ме, Господи — започна тя, — за края ми и за броя на дните ми — какъв е. Дай ми да зная колко съм кратковременен. Ето, направил си дните като педя. И възрастта ми е като нищо пред Теб; наистина всеки човек, колкото здраво и да стои, е само лъх. Наистина всеки човек ходи като сянка; наистина всяка нищожност го смущава; трупа съкровища, но не знае кой ще ги прибере.“

Глори сложи ръка на рамото на Арън.

— „И сега, Господи, какво чакам? Надеждата ми е в Теб. Избави ме от всичките ми беззакония; недей ме прави за укор на безумния. Онемях, не си отворих устата, понеже Ти направи това. Отдалечи от мен удара Си; от поражението на ръката Ти изчезвам. Когато с изобличения наказваш човека за беззаконието му, Ти разваляш като молец красотата му. Наистина всеки човек е само лъх.“

Джош чу гарваните да грачат в далечината. Мъглата си седеше необезпокоявана от вятъра и това му пречеше да вижда отвъд самия гроб на Ръсти.

— „Послушай, Господи, молитвата ми и дай ухо на вика ми; не премълчавай при сълзите ми, защото съм странник пред Теб и пришълец, както всичките мои бащи. Остави ме да отдъхна, за да се съвзема, преди да си отида и да ме няма вече.“ — Глори се поколеба за миг с наведена глава над Библията и накрая я затвори. — Това беше от Псалми 39 31 31 Псалми 39:4-13. — каза тя. — Джаксън обичаше да му ги чета.

Джош кимна и се загледа в ковчега малко по-дълго… след което загреба първата лопата пръст и я хвърли в гроба.

След като го запълниха и отъпкаха пръстта, гигантът заби дървената надгробна плоча в земята. Младият дърворезбар беше свършил чудесна работа и творението му щеше да издържи известно време.

— Много е студено тук навън — каза Ана Макклей. — Трябва да се прибираме.

Джош върна кирката и лопатата на Джон Галахър и отиде до загърнатата с палтото си, спяща Суон. Наведе се да я вдигне и усети студен полъх. Стените от мъгла започнаха да се местят и вият.

Чу шумолене.

Сякаш някъде в мъглата вдясно от него се поклащаха листа.

Вятърът утихна и шумоленето изчезна. Джош се изправи и се загледа в посоката, откъдето беше дошло. „Няма нищо тук — помисли си той. — Това е една празна нива.“

— Какво има? — попита Глори и застана до него.

— Заслушай се — каза ѝ нежно гигантът.

— Не чувам нищо.

— Хайде! — провикна се Ана. — Ще ви замръзнат задниците!

Вятърът задуха отново като студен дъх, но този път от различна посока.