Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Джош отново погледна онова, което държеше в ръката си. То беше една от картите „Таро“ на Леона Скелтън, чиито цветове бяха избелели, а ръбчетата ѝ се бяха намачкали и пожълтели. На нея пишеше „ИМПЕРАТРИЦАТА“.

— Да — отвърна Джош. — Но само на теб и мъжа. — Той отвори вратата и ги пусна да влязат.

— Сигурен ли си? — попита Глори, когато Джош затвори вратата. Тя разбъркваше супа от корени в тенджерата на печката и изгледа предпазливо двамата непознати. — Не ми харесват.

— Съжалявам — каза ѝ Пол. — Оставих си смокинга на химическо тази сутрин. — В стаята миришеше на лаврово дърво, а от печката се носеше хубава топлина. Имаше две газени лампи, на чиято мъглива светлина Пол и Сестрата видяха кървавите петна на пода.

— Миналата вечер имахме малко неприятности — сподели Джош. — Затова внимаваме, когато някой непознат иска да види Суон.

На Сестрата ѝ стана много студено въпреки приятната топлина в стаята. Не можеше да спре да мисли за ухиления инвалид в червената детска вагонетка. Ако беше той , можеше да носи каквото си лице поиска. Абсолютно всяко лице. Закопня да се върне в онзи момент, в който имаше възможност да му отнесе маската от черепа, за да види какво се крие отдолу.

Джош вдигна фитила на газената лампа и отново разгледа картата.

— Значи сте я намерили в Матисън. Добре. Но как така ви е довела дотук?

— Не беше тя. Кажи ми, съществува ли някъде разцъфнало дърво с името на Суон, прогорено върху него? Спомням си, че помирисах ябълки. Някое ябълково дърво ли е разцъфтяло?

— Да. Но то е на деветдесет-сто километра оттук! Слай Муди ли ви изпрати след нас?

Сестрата поклати глава и бръкна в чантата си.

— Това ни доведе тук — каза тя и извади стъкления пръстен.

Цветовете му разцъфнаха и запулсираха. Глори ахна и пусна лъжицата си, за да покрие с ръка устата си. Стените бяха окъпани в светлина. Джош се вторачи в предмета, хипнотизиран от красотата му, и след малко остави картата на „Императрицата“ на масата.

— Кои сте вие? — попита спокойно той. — Защо търсите Суон… и къде намерихте това?

— Мисля, че имаме да си говорим за много неща — отвърна Сестрата. — Искам да науча всичко за теб и за Суон. Искам да разбера всичко, което ви се е случило, и да ви разкажа нашите истории. Но точно сега трябва да я видя. Моля.

Джош с голямо усилие отлепи очи от стъкления пръстен и погледна Сестрата. Лицето ѝ беше издължено и измъчено и на него видя изписани премеждията и трудностите, които беше преживяла, но също така разпозна упоритост и желязна воля. Гигантът кимна и поведе гостите в другата стая.

Една-единствена газена лампа с лъскаво парче ламарина висеше на стената и хвърляше приглушена златиста светлина. Суон лежеше върху натъпкания с парцали и вестници матрак на металното легло на Глори. Беше завита с няколко одеяла, които различни хора бяха дарили. Лицето ѝ беше извърнато от светлината.

Джош отиде до леглото, повдигна одеялата и нежно докосна рамото на момичето. Цялата гореше от треската, но въпреки това трепереше и се свиваше под завивките.

— Суон? Чуваш ли ме?

Дишането ѝ беше затруднено. Сестрата намери ръката на Пол и я стисна. Цветовете на пръстена в другата ѝ ръка бяха придобили нюанси на сребро и злато.

— Суон? — прошепна Джош. — Едни хора са дошли да те видят.

Момичето чу гласа му, който я призова обратно от кошмарното поле, където един конски скелет жънеше човешки същества. През нервите и костите на лицето ѝ премина болка.

— Джош? — отвърна тя. — Ръсти… къде е Ръсти?

— Казах ти. Тази сутрин го погребахме на нивата.

— О. Сега си спомних. — Гласът ѝ беше слаб и отново заплашваше да премине в бълнуване. — Кажи им… да пазят царевицата. Да гонят гарваните. И… да не я докосват още, Джош. Кажи им.

— Вече го сторих. Изпълняват заръките ти. — Гигантът направи знак на Пол и Сестрата да се приближат. — Едни хора дойдоха да те видят. Казват, че идват отдалеч.

— Кои… са те?

— Мъж и жена. В момента са тук. Можеш ли да говориш с тях?

Суон се опита да се съсредоточи над думите му. Усещаше, че в стаята ѝ има и други хора, които чакаха. Имаше и още нещо, тя не знаеше какво, но кожата ѝ настръхна, сякаш очакваше да бъде докосната. В съзнанието си още беше дете, което гледаше изумено светлината на светулките, които светеха на комарника на прозореца ѝ.

— Да — реши тя. — Ще ми помогнеш ли да седна?

Джош изправи две възглавници, за да я облегне на тях. Като се отдръпна от леглото ѝ, Пол и Сестрата за първи път видяха покритата с образувания глава на Суон. Двете очи бяха затворени и беше останал само един малък отвор над ноздрите и устата. Това беше най-ужасната Маска на Йов, която бяха виждали, много по-лоша от тази на гиганта и Сестрата едва се сдържа да не потрепери при гледката. Пол потръпна и се зачуди как момичето дишаше и се хранеше през тази обвивка.