Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Шийла набързо навлече един тъмночервен пуловер над увисналите си цици, намъкна се в чифт дънки и си обу ботушите. Нямаше време да прави нещо за ноктите си, а и освен това бяха изгризани. Облече дебелото палто, което принадлежеше на Джина. Погледна се още веднъж в огледалото, за да провери грима си. „Той ме вика!“ помисли си тя, след което духна пламъка на газената лампа, отиде до вратата, отключи я и я отвори.

Джъд Лори, чиято брада беше късоподстригана до челюстта и беше увил кърпа на челото си, я изгледа намръщено и се разсмя.

— Божичко! — каза той. — Някога да си чувала за филма „Булката на Франкенщайн“?

Шийла знаеше, че не бива да му отговаря. Извади ключ от дебелото си палто и заключи караваната. Лори винаги ѝ се подиграваше. Мразеше го в червата. Всеки път, когато го погледнеше, чуваше воя на онова бебе и приклада, който се стоварваше в невинната му плът. Мина покрай него и тръгна към сребристата каравана „Еърстрийм“ на полковник Маклин, която служеше за негов команден център в западния край на някогашния Сътън, Небраска.

— Определено миришеш хубаво — каза Лори, който я следваше между паркираните каравани, камиони, коли и разпънати палатки на Армията на съвършенството. Светлината от огньове се отразяваше в цевта на неговия „М-16“, преметнат през рамото му. — Като отворена рана. Кога се къпа за последно?

Шийла не помнеше. Къпането изискваше вода, а тя нямаше достатъчно, че да я хаби.

— Нямам представа защо те вика — призна Лори, който продължаваше да върви зад нея. — Може да има някоя млада ЖР, някоя хубавица. Някоя, която се къпе. Ти си двукрака ферма за въшки.

Жената не му обръщаше внимание. Беше наясно, че я мразеше, защото никога не му позволи да я докосне, нито веднъж. Лягаше си с всеки, който можеше да ѝ плати с бензин, храна, вода, красиви дрънкулки, цигари, дрехи и алкохол… но не искаше да се доближи до Джъд Лори дори оная му работа да произвеждаше зехтин. Тя имаше своята гордост, дори в този мъжки свят.

Лейтенантът не спираше да я дразни. Шийла мина между две палатки и едва не се блъсна в ниска квадратна каравана, боядисана изцяло в черно. Тя спря рязко и Лори за малко да се блъсне в нея. Потокът му от подигравки секна. И двамата знаеха какво се случваше в черната каравана на Роланд Кронингер — в „центъра за разпити“ на АНС — и дори самата близост до нея събуди спомените им за историите, които бяха чували за инквизиторските методи на капитана. Лори помнеше какво беше направил Кронингер на Фреди Кемпка преди няколко години и знаеше, че е най-добре да избягва този човек.

Шийла първа се взе в ръце. Мина покрай караваната, чиито прозорци бяха закрити с ламарина, и продължи към командния център на полковника. Лори мълчаливо я последва.

Караваната „Еърстрийм“ беше закачена за дизелов камион и заобиколена от шест души въоръжена охрана. На известно разстояние един от друг бяха разположени варели, в които горяха огньове. Когато забеляза Шийла, единият от часовите сложи ръка на пистолета под палтото си.

— Всичко е наред — обади се Лори. — Той я очаква. — Мъжът се отпусна и ги пусна да минат. Качиха се по красиво изработено малко дървено стълбище, което водеше до затворената врата на караваната. То се състоеше от три стъпала и дори си имаше парапет, в който бяха резбовани гротесковите лица на демони с увиснали езици, сгърчени голи човешки тела и деформирани гаргойли. Тематиката беше кошмарна, но изработката — красива. Лицата и фигурите бяха резбовани от ръка, която познаваше остриетата и след това беше изшкуркала и полирала до съвършенство. Върху всяко от стъпалата бяха заковани червени кадифени подложки, които ги караха да приличат на стъпалата до императорски трон. Шийла не беше виждала стълбището досега, но Лори знаеше, че то е наскорошен подарък от един мъж, който се присъедини към АНС в Броукън Боу. Лори се дразнеше, че Алвин Мангрим вече беше произведен в ефрейтор и се чудеше как онзи беше загубил носа си. Наблюдаваше работата му в механичната бригада и знаеше, че се размотава с едно сбръчкано джудже, което наричаха Дяволчето. Мангрим беше поредният кучи син, на който не би посмял да обърне гръб.

Лори почука на вратата.

— Влез — разнесе се дрезгавият глас на полковник Маклин.

Влязоха. Предната стая беше тъмна. В нея гореше само една газена лампа, оставена на бюрото на полковника. Той беше седнал зад него и разглеждаше някакви карти. Дясната му ръка беше отпусната на бюрото почти като някакъв забравен израстък, но облечената в черна ръкавица длан на новата му ръка беше обърната нагоре и светлината от лампата се отразяваше в острите върхове на многото пирони, които я пронизваха.