Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Какво?

— Късовълновото радио — повтори тя. — Онова, което използваше, за да попречиш на онези хора в хижата ти да се самоубият. Караше ги да продължават напред и им даваше надежда. Помниш ли?

— Да. Какво от това?

— Самият ти не се ли надяваше поне малко, че ще чуеш човешки глас по него? Не си ли казваше, че може би на следващия ден, или на по-следващия, ще получите сигнал от други оцелели? Едва ли си правил всичко онова само за да опазиш шепа непознати живи. Правил си го, за да запазиш и своя живот. И си се надявал, че може би един ден ще чуете нещо повече от статичен шум. Е, това е моето късовълново радио. — Сестрата прокара ръце по гладкото стъкло. — И смятам, че е настроено към сила, която дори не мога да започна да разбирам… но нямам намерение да се съмнявам в нея. Не. Смятам да продължа напред, стъпка по стъпка. С теб или без…

— Какво, по дяволите… ? — Пол я прекъсна, когато завиха. В средата на пътя, под надвисналите дървета, имаше три огромни снежни човека, които бяха облечени с шапки и шалове, а очите и носовете им бяха направени от камъни. Единият от тях беше захапал царевична лула. Пол изведнъж осъзна, че няма да може да спре навреме и макар да настъпи спирачката, гумите поднесоха по снега и предната броня на джипа се вряза в единия от снежните човеци.

Ударът едва не изхвърли Пол и Сестрата през предното стъкло. Зъбите на Хю изтракаха и той изкряска отзад. Двигателят на джипа се задави и изгасна. Видяха, че снежният човек всъщност е служил за маскировка на барикада от смачкан метал, дървета и камъни.

— Мамка му! — изруга Пол, когато отново можеше да говори. — Някой глупак е сложил на…

Чифт крака в протрити кафяви ботуши скочиха отнякъде върху капака на джипа.

Сестрата вдигна поглед и видя закачулена фигура в дълго дрипаво кафяво палто. Едната ѝ ръка беше увита около въже, завързано за клоните на дървото над пътя. В другата държеше .38-калибров револвер, насочен през предното стъкло в Пол Торсън.

Още фигури се затичаха от всички посоки на гората към джипа.

— Бандити! — изблея като агне на заколение Хю, чиито очи бяха ококорени от ужас. — Ще ни ограбят и ще ни прережат гърлата!

— Как ли пък не — отвърна спокойно Сестрата и сложи ръка на дръжката на рязаната пушка, която беше оставила до седалката си. Издърпа я нагоре, насочи я във фигурата на капака и имаше намерение да стреля, когато двете врати на джипа се отвориха.

Десетина пистолета, три пушки и седем заострени дървени копия се насочиха към нея и същият брой оръжия заплашиха Пол.

— Не ни убивайте! — изкрещя Хю. — Моля ви, не ни убивайте! Ще ви дадем каквото поискате!

„Лесно ти е да го кажеш, след като не притежаваш абсолютно нищо!“, помисли си Сестрата, когато се загледа в стената от огнестрелни оръжия и копия. Изчисли колко време ѝ беше необходимо, за да обърне пушката и да стреля по бандитите… но осъзна, че ще е история в момента, в който направеше рязко движение. Застина с една ръка върху оръжието си и с другата върху стъкления пръстен.

— Излезте от джипа — нареди фигурата на капака. Гласът принадлежеше на младеж… на момче. Револверът беше насочен от Пол към Сестрата. — Махни си пръста от спусъка, ако искаш да го запазиш.

Тя се поколеба и погледна лицето на момчето, но не можа да види нищо от него заради качулката на палтото. Той държеше оръжието стабилно, сякаш ръката му беше от камък. Тонът му беше мъртвешки сериозен.

Сестрата примига и махна пръста си от спусъка.

Пол знаеше, че нямат никакъв шанс. Измърмори ругатня и слезе от джипа. Изгаряше от желание да удуши Хю Райън.

— Страшен гид си — обърна се клошарката към лекаря. Пое си дълбоко въздух, изпусна го и също слезе.

Беше по-висока от похитителите.

Те бяха деца.

Кльощави и мръсни деца. Най-малкото беше на около девет-десет години, а най-голямото на около шестнадесет… и всички се взираха като едно същество в пулсиращия стъклен пръстен.

Пол, Сестрата и Хю бяха изправени пред шумната банда от двадесет и седем момчета бандити и поведени под цевите и острите върхове на копията им през заснежената гора. На около стотина метра от пътя им заповядаха да спрат. Зачакаха, докато няколко от момчетата разчистиха храстите и клоните от входа на малка пещера. Дулото на една пушка бутна Сестрата вътре и останалите я последваха.

Вътре пещерата се разширяваше и образуваше просторна и висока зала. Въздухът в нея беше влажен. Наоколо горяха десетки свещи, а в средата на пода беше запален малък огън, чийто дим се извиваше нагоре през една дупка в тавана. Осем други момчета, които също бяха кльощави и с болнав вид, чакаха завръщането на своите другари и когато чантите бяха отворени, хлапетата закрещяха и се разсмяха, докато разхвърляха дрехите на Сестрата и Пол. Бандитите грабеха препалено големите за тях палта и пуловери, нахлузваха си вълнени шалове и шапки и танцуваха наоколо като апачи. Единият от тях отпуши бутилката с шльокавица, която носеше Хю, и виковете се усилиха, а танците станаха по-дивашки. Към цялата тази врява беше добавен акомпанимент от удрящи се едно в друго дървени трупчета, дрънчащи кратуни и ритмично биене с пръчки по кашони.