Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Джош погледна Ръсти, който поклати глава и се освободи от Слай Муди.

— Трябва да продължим.

— Защо? Накъде? Какво търсите, което си струва да бъде намерено?

— Не знам — призна си Джош. През седемте години на скитане от селище на селище именно скиталчеството се беше превърнало в смисъл на живота им, а не установяването на някое място. Въпреки това гигантът се надяваше един ден да намерят място, на което да останат за повече от няколко месеца… Дори можеше да тръгне на юг към Мобайл, за да потърси Роуз и момчетата си. — Предполагам, че ще разберем, когато го намерим.

Муди имаше намерение да се възпротиви отново, но съпругата му го спря:

— Силвестър? Става много студено тук навън. Те са взели своето решение и смятам, че трябва да направят онова, което смятат за правилно.

Старецът се поколеба, погледна отново към ябълковото си дърво и кимна.

— Добре — измърмори той. — Разбирам, че трябва да продължите по своя път. — Изгледа сърдито Джош, който беше поне с десет сантиметра по-висок от него. — А сега ме слушай внимателно, господине — предупреди го Слай Муди. — Ще защитаваш това момиче, чуваш ли ме? Вероятно един ден ще осъзнае, че трябва да прави това, което виждам, че може . Но ти ще я защитаваш, чу ли?

— Да — отвърна гигантът. — Чух.

— В такъв случай продължавайте — каза Слай Муди. Джош и Ръсти тръгнаха към хамбара, но старецът не беше приключил. — Нека Бог да е с вас! — Той вдигна една шепа с бели цветове от снега, доближи ги до носа си и вдиша.

Близо час след като „Пътуващо представление“ се заклатушка по пътя на север, Слай Муди си облече най-дебелото палто и ботуши и каза на Карла, че не може да седи и минута повече. Смяташе да мине през гората, да отиде до дома на Бил Макхенри и да му разкаже историята за момичето, което можеше да върне живота на дърво само с допира си. Бил Макхенри имаше пикап и малко бензин и Слай Муди обеща, че ще разпространи наоколо новината за това девойче, защото беше видял чудо и надеждата за света все още не беше умряла. Щеше да намери някой хълм, от който да крещи името на Суон, и когато ябълките узрееха, щеше да направи ябълково пюре и да покани всички, които живееха в опустошените ферми в радиус от няколко километра, да станат част от чудото.

След това прегърна жената, която беше взел за своя съпруга, целуна я и видя как очите ѝ заблестяха като звезди.

Джипът ръмжеше в коловозите на покрития със сняг път и подминаваше останки и изоставени автомобили, отбити от двете страни. В преспите лежаха замръзнали трупове. Сестрата видя един, на който ръцете му бяха вдигнати нагоре, като че ли в последен призив за милост.

Стигнаха до кръстовище без никакви табели и Пол намали. Погледна през рамо към Хю Райън, който се беше свил в багажника до багажа. Лекарят беше прегърнал патерицата си с две ръце и хъркаше.

— Хей! — каза Пол и бутна спящия. — Събуди се!

Хю изхърка и най-накрая отвори тежките си клепачи.

— Какво има? Стигнахме ли?

— Не, по дяволите! Мисля, че поехме по грешния път още преди осем километра! Няма никакъв признак на живот тук! — Погледна през предния прозорец и видя заплахата от нови снеговалежи в облаците. Светлината тъкмо беше започнала да замира и на Пол не му се искаше да поглежда към стрелката за горивото, защото знаеше, че карат на изпарения.

— Мислех, че знаеш пътя!

— Знам го — увери го Хю. — Но доста време не съм напускал Мобърли. — Той огледа мрачния пейзаж. — Намираме се на кръстопът.

— Наясно сме с това. По кой път да поемем?

— Трябва да има табела. Може би вятърът я е съборил. — Лекарят се заоглежда в опит да намери нещо познато. Той не сподели с Пол и Сестрата, че никога не беше идвал тук преди, но искаше да се махне от Мобърли, защото се страхуваше, че ще го убият заради одеялата му, докато спи. — Нека видим. Мисля, че си спомням една голяма гора със стари дъбове.

Пол завъртя очи. От двете страни на тесния път имаше гъста гора.

— Виж — каза той, — искам да ме чуеш много внимателно, ако трябва чети по устните ми: намираме се в средата на нищото и ни свършва бензинът. Този път няма резервоари наблизо, които да източим. Съвсем скоро ще стане тъмно и мисля, че не сме на правилния път. А сега ми кажи защо да не ти извия проклетия тънък врат?!

Хю изглеждаше наранен.

— Защото — отвърна с невероятно достойнство той — си добро човешко същество. — Лекарят хвърли бърз поглед на Сестрата, която го изгледа косо. — Знам пътя. Наистина. Показах ви откъде да заобиколим онзи срутен мост, нали?