Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Просто я доведете! — каза старецът. — Доведете я и елате да видите! — Той хукна към вратата и излезе на студа, докато Убиец джафкаше по него.

— Кой разхлопа дъската на този? — измърмори си Ръсти под носа, докато си обличаше палтото и си нахлузваше ботушите.

— Суон? — провикна се Джош. — Суон, будна…

Тентата се отвори и момичето излезе. Беше висока, слаба и обезобразена. Лицето и главата ѝ приличаха на грозен шлем. Носеше сини дънки, дебел жълт пуловер и кадифено палто. На краката си беше обула туристически обувки. В едната си ръка държеше Ревльото. Днес не беше направила опит да скрие лицето си. Опипа пътя си с багетата и слезе по стълбата. Наклони глава, за да може да види Джош през тясната цепка, благодарение на която все още не беше изгубила зрението си. Главата ѝ ставаше все по-тежка и трудна за контролиране. Понякога се страхуваше, че вратът ѝ ще се счупи. Онова, което беше останало под образуванията, я изгаряше толкова жестоко, че често пищеше от болка. Веднъж взе един нож и го опря в грозното и деформирано нещо , в което се беше превърнала главата ѝ, и започна да реже. Но образуванията бяха прекалено твърди, същинска броня.

Суон спря да се гледа във вълшебното огледало преди няколко месеца. Вече не издържаше на гледката, макар фигурата със светещия пръстен да приближаваше… но освен нея се явяваше и зловещото обло лице с променящите се чудовищни черти, което също идваше все по-близо.

— Хайде! — прикани ги Слай Муди от предния двор на къщата. — Побързайте!

— Какво иска да видим? — попита Суон с променения си глас.

— Не знам. Защо не излезем да видим? — предложи Джош. Ръсти си сложи каубойската шапка и заедно със Суон и гиганта излязоха от хамбара. Момичето вървеше бавно, с увиснали от тежестта на главата ѝ рамене.

Джош рязко спря.

— Господи — каза тихичко и с изумен глас той.

— Виждате ли? — изграчи Слай Муди. — Вижте го! Просто го вижте!

Суон наклони на една страна главата си, за да може да вижда напред. Първоначално не беше сигурна какво вижда заради сипещия се сняг, но сърцето ѝ заби силно, когато тръгна към стареца. Зад нея Ръсти също спря. Не можеше да повярва на очите си и смяташе, че още спи и сънува. Отвори уста и изпусна изумен стон.

— Казах ви, нали? — развика се Муди и се засмя. Карла стоеше близо до него, навлечена с палто и бяла вълнена шапка. Изражението ѝ подсказваше, че е смаяна. — Казах ви! — Старецът започна да танцува жига, да рита снега и да лудува сред пъновете, които преди време бяха живи дървета в овощната му градина.

Единственото оцеляло ябълково дърво вече не беше голо. По хилавите му клони бяха разцъфнали стотици бели цветове и докато вятърът ги въртеше като някакви малки чадърчета от слонова кост, под тях бяха израснали яркозелени листа.

— Живо е! — изкрещя радостно Слай Муди, зарита с крака, хлъзна се, падна и пак се изправи. Цялото му лице беше в сняг. — Дървото ми отново оживя!

— О — прошепна Суон. Край нея прелитаха ябълкови цветове. Усещаше аромата им, носен от вятъра — сладкия парфюм на живота. Наклони глава напред, за да огледа ствола на ябълковото дърво. И там, като прогорени в дървото бяха следите, оставени от дланта ѝ и написаните с пръст букви: „С… У… О… Н.“

Една ръка докосна рамото ѝ. Беше Карла, която отстъпи назад, когато момичето най-накрая обърна деформираната си глава към нея. През тясното си зрително поле видя ужаса в очите на възрастната жена… но в тях имаше и сълзи. Карла се опитваше да каже нещо, но не можеше да намери думите. Пръстите ѝ стиснаха рамото на Суон и най-накрая съумя да проговори:

— Ти направи това. Ти върна живота в това дърво, нали?

— Не знам — отвърна момичето. — Мисля, че просто го… събудих.

— Вързало е цветове през нощта! — Слай Муди танцуваше около дървото, сякаш беше някаква украса, около която трябваше да обикаляш. Старецът спря, протегна се и хвана един по-нисък клон, който притегли към себе си, за да могат всички да го видят. — Вече има пъпки по него! Мили боже, до първи май ще напълним цяла кофа с ябълки! Никога досега не съм виждал някое дърво да цъфти толкова бързо! — Слай Муди разклати клона и се засмя като дете, когато белите цветове закапаха отгоре му. Той погледна Суон и усмивката му изчезна. Пусна клона и продължи да я гледа мълчаливо, докато снегът и белите цветове падаха помежду им, а въздухът беше изпълнен с ароматно обещание за плод и сайдер.

— Ако не бях видял това със собствените си очи — каза старецът с изпълнен с емоции глас, — нямаше да повярвам, че е възможно. Няма никакъв естествен начин едно дърво да е голо на единия ден, а на другия да е вързало цвят. По дяволите, та тази ябълка има листа по себе си! Отново цъфти като едно време, когато април се паднеше топъл месец и лятото чукаше на вратата! — Гласът му го предаде и се наложи да изчака малко, преди да продължи. — Знам, че на дървото е изписано името ти. Нямам представа как се е озовало там или защо внезапно е вързало цвят… но ако това е сън, не искам да се събуждам от него. Помиришете въздуха! Просто го помиришете . — Слай Муди отиде при Суон, взе ръката ѝ и я допря до бузата си. Изхлипа едва чуто и падна на колене в снега. — Благодаря ти. Благодаря ти, много ти благодаря.