Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Сестра — каза той със съжалителен тон, — повтаряш едно и също от доста дълго време. Постоянно гледаш тази стъклария като циганка, която предсказва бъдещето на чаени листа. И ето докъде стигнахме — въртим се напред-назад и следваме знаци и символи, които вероятно не означават нищо. — Изгледа я косо. — Някога замисляла ли си се над това?

— Намерихме Матисън, нали? Намерихме също картите „Таро“ и куклата. — Клошарката говореше уверено. През много дни и нощи се бе страхувала от същото нещо… но винаги за кратко, след което увереността ѝ се завръщаше. — Смятам, че пръстенът ни води към някого… към някой много важен човек.

— Имаш предвид, че ти се иска да вярваш.

— Имам предвид, че вярвам! — сопна се тя. — Как бих могла да продължавам, ако не е така?

Пол въздъхна тежко. Беше изморен, брадата го сърбеше и знаеше, че мирише като клетка с маймуни в зоопарк. От колко ли време не се беше къпал? Най-доброто, което успя да направи през последните няколко седмици, беше да се изтърка тук-там с пепел и сняг. През последните две години обикаляха като двама боксьори на ринга около темата за това доколко могат да разчитат на стъкления пръстен. Пол не виждаше нищо в предмета, освен цветове и много пъти се беше питал дали жената, с която пътуваше — която беше обикнал и уважаваше много — не си измисляше знаците и не ги интерпретираше както ѝ беше угодно, за да продължават този безумен поход.

— Вярвам — каза Сестрата, — че това е дар . Вярвам, че го намерих с причина. Вярвам, че ни води по пътя ни с някаква цел. И всичко, което ни показва, е следа, която да последваме. Не подценя…

— Глупости! — прекъсна я Пол и едва не скочи на спирачката, но се страхуваше, че джипът ще се хлъзне и ще излезе от пътя. Клошарката го погледна. На покритото ѝ с отвратителните образувания лице бяха изписани шок, гняв и разочарование. — Помниш ли, че видя някакъв шибан клоун в това проклето чудо? Видя счупена каруца „Конестога“ или каквото там смяташ, че е, както и хиляди други неща, в които няма никакъв смисъл! Каза да продължим на изток, защото смяташ, че виденията или картините, които виждаш по време на сънеброденето ти, или каквото са там, стават по-ясни. След това каза да се върнем отново на запад, защото виденията започнаха да избледняват и ти се опита да се съсредоточиш върху посоката. След това каза да вървим на север, после на юг… и после пак на север и на юг. Сестра, ти виждаш в това проклето нещо онова, което искаш да видиш! Да, намерихме Матисън в Канзас! Е, и? Може би си чула нещо за този град, когато си била дете! Някога замисляла ли си се за това?

Сестрата мълчеше и стискаше стъкления пръстен по-близо до себе си. Най-накрая каза онова, което искаше да каже от много, много дълго време:

— Вярвам, че този предмет е дар от Господ.

— Да бе — Пол се усмихна горчиво. — Е, огледай се. Просто се огледай. Някога замисляла ли си се, че Бог може да е луд?

Очите на клошарката запариха от сълзи и тя извърна поглед от мъжа, защото проклета да беше, ако му позволеше да я види да плаче.

— Цялото това нещо си ти , не разбираш ли? — продължи той. — Онова, което ти виждаш, което ти чувстваш и което ти решиш. Ако проклетото чудо те води нанякъде — или при някого — защо направо не ти покаже къде трябва да отидеш? Защо си играе номера със съзнанието ти? Защо ти изпраща тези „следи“ на парчета и части?

— Защото — отговори Сестрата със съвсем лек трепет в гласа си — да бъдеш избран да получиш подарък не означава, че знаеш как да го използваш. Проблемът не е в стъкления пръстен… а в мен, понеже онова, което мога да разбера, си има граници. Давам всичко от себе си и може би… може би човека, когото търся, още не е готов да бъде намерен.

— Какво? Я стига!

— Може би обстоятелствата още не са както трябва. Може би картината не е завършена и затова…

— О, Господи! — отвърна изморено Пол. — Наясно ли си, че бълнуваш? Измисляш си неща, които не са верни, защото много силно желаеш да са истина. Не искаш да си признаеш, че пропиляхме седем години от животите си в преследване на духове.

Сестрата се загледа в разгръщащия се пред тях път, който отвеждаше джипа в мрачна, мъртва гора.

— Ако наистина мислиш това, което говориш — каза най-накрая тя, — защо пътуваш с мен от толкова дълго време?

— Не знам. Може би защото исках да повярвам също като теб. Исках да намеря някаква логика в тази лудост… но такава няма и никога не е имало.

— Помня късовълновото радио — каза Сестрата.