Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Разбира се, че не! Никога вече не си мисли подобно неща! — В интерес на истината Леона не се беше сетила за това, но сега си представи как жителите на Матисън се отдръпват от Джош и Суон. — Кожата ти ще се оправи съвсем скоро — увери детето тя. — А и това е само външното ти лице.

— Външното ми лице?

— Аха. Всеки има две лица, дете — външно и вътрешно. Външното е лицето, което вижда светът, но вътрешното е начинът, по който наистина изглеждаш. То е истинското ти лице и ако се обърне наобратно, ще покаже на света какъв човек си.

— Ако се обърне наобратно? Как?

Леона се усмихна.

— Е, Господ още не е намерил начин да стори това. Но ще го направи. Понякога можем да видим вътрешното лице на някой човек — но само за една-две секунди — ако се загледаме достатъчно внимателно. Очите издават вътрешното лице и често то е много по-различно от маската, която носим отвън. — Старата жена кимна и погледна към светлините на Матисън. — О, срещала съм някои много красиви хора с чудовищно грозни вътрешни лица. Срещала съм и доста грозни хора с развалени зъби и големи носове, но в очите им блестеше божията светлина и знаех, че ако успея да видя вътрешните им лица, то красотата им щеше да ме накара да падна на колене. Смятам, че последното се отнася и за твоето вътрешно лице, дете. Както и за това на Джош. Така че има ли значение какво е външното ти лице?

Суон се замисли за момент.

— Ще ми се да вярвам в това.

— Тогава го приеми за истина — каза Леона и детето се умълча.

Светлината ги призоваваше да продължат да вървят към нея. Магистралата се издигаше върху един от хълмовете, след което започна лека-полека да се извива надолу към града. На хоризонта подскачаха светкавици. Муле изпръхтя и изцвили под Леона.

Суон усети нервната нотка в гласа на коня. „Развълнуван е, защото ще открием още хора“, помисли си тя. Но не, не… това не беше вълнение, а по-скоро недоверие, безпокойство. Детето също се изнерви и започна леко да се тревожи, като онзи път, в който се разхождаше по онова окъпано в злато поле и един фермер с червена шапка се провикна:

— Хей, малко момиченце! Пази се от гърмящите змии в тревата!

Не че се страхуваше от змии, никак даже. Веднъж, когато беше на пет години, беше вдигнала една цветна змия направо от тревата, беше прокарала пръсти през красивите диаманти на гърба ѝ и приличащите на кости ивици на опашката ѝ. След това остави влечугото на земята и то си замина съвсем спокойно. По-късно, когато разказа за случилото се на майка си и получи няколко шамара по дупето, разбра, че трябва да се страхува.

Муле отново изпръхтя и замята глава. Пътят стана по-равен в покрайнините на града. Една зелена табела заявяваше: „Добре дошли в Матисън, Канзас! Ние сме силни, горди и се увеличаваме!“.

Джош спря и Суон за малко щеше да се блъсне в него.

— Какво има? — попита го Леона.

— Вижте. — Той посочи към града.

Къщите и сградите бяха тъмни. Никаква светлина не се процеждаше през прозорците или предните им веранди. Не светеха улични лампи, фарове на автомобили или светофари. Светлината, която се отразяваше в ниските облаци, идваше от вътрешността на града, от другата страна на мъртвите и мрачни сгради, които бяха разхвърляни от двете страни на магистралата. Не се чуваше нищо друго освен пронизителния вой на вятъра.

— Мисля, че светлината идва от центъра на града — каза Джош. — Но ако са успели да възстановят електричеството, защо къщите също не са осветени?

— Може би всички са се събрали на едно място — предположи Леона. — В някоя зала или в градската управа.

Гигантът кимна.

— Трябва да има и коли — каза той. — Трябва да има работещи светофари. Не виждам такива.

— Може би пестят ’лектричеството. Може би жиците още не са достатъчно силни.

— Може би — отвърна Джош, но имаше нещо зловещо в Матисън. Защо къщите бяха мрачни, а центърът беше окъпан в светлина? И наоколо беше толкова спокойно, прекалено спокойно. Имаше чувството, че трябва да се върнат, но вятърът беше много студен и бяха вървели толкова дълго. Трябваше да има хора там! Със сигурност! Просто всички се бяха събрали на едно място, както предположи Леона. Може би провеждаха градски съвет или нещо подобно! Във всеки случай нямаше да се връщат. Джош забута отново ръчната количка. Суон го последва, а конят, който старата жена яздеше, тръгна след детето. Вляво от тях териерът се придържаше към високата трева.

Следващата табела на пътя рекламираше „Мотел Матисън — Плувен басейн! Кабелна телевизия!“ — а трета табела заявяваше, че най-добрите кафе и пържоли в града могат да се намерят в ресторант „Хайтауър“ на „Кавинър Стрийт“. Последваха пътя между изораните полета и минаха покрай бейзболно игрище и обществен басейн, където шезлонгите и чадърите бяха издухани в телената ограда. Една последна пътна табела обещаваше юлска разпродажба на пиратки в „К-Март“ на „Билъпс Стрийт“ След нея влязоха в „Матисън“.