Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Младата двойка се изгуби в сивия дъжд.

Както казваше Руди, трябва да пазиш собствения си задник. Днес, в тези времена, това бяха думи, към които човек да се придържа.

Шийла обърна гръб на територията на боклукчиите и се прибра в тентата.

— Светлина! — изкрещя Джош и посочи в далечината. — Вижте! Пред нас има светлина!

Вървяха по някаква магистрала, издигната над леко хълмист район. Забелязаха светлината и гигантът посочи напред: в ниските размирни облаци се отразяваше синьо-бяла светлина.

— Това е Матисън — каза Леона, която яздеше Муле без седло. — Божичко! Успели са да възстановят ’лектричеството в Матисън!

— Колко души живеят там? — попита Джош, който се опитваше да надвика бутащия ги и дърпащ ги вятър.

— Тринадесет-четиринадесет хиляди. Той си е нормален град!

— Благодаря на Бога! Явно са поправили електропроводите си! Тази вечер ще получим топла храна! Благодаря на Бога! — Гигантът забута ръчната количка с нова енергия, сякаш на краката му бяха пораснали криле. Суон вървеше след него с багетата и малката си чанта, а Леона сбута с пети Муле от двете страни, за да го накара да побърза. Конят се подчини без никакви възражения, радваше се, че отново може да служи. Малкият териер зад тях помириса въздуха и тихичко изръмжа, но въпреки това ги последва.

Покривалото от облаци над Матисън биваше прорязвано от проблясъците на светкавици, а вятърът донасяше грохота на гръмотевици. Тръгнаха от фермата на Джаспин рано тази сутрин и вървяха цял ден по тясната магистрала. Джош се опита да сложи седло и поводи на Муле, но макар че конят стоя мирно през цялото време, не успя да постави правилно проклетите неща. Седлото постоянно се свличаше, а поводите въобще не разбра как се слагат. Всеки път, в който Муле издадеше някакъв звук, Джош се отдръпваше назад, защото очакваше животното да се разбунтува и да започне да хвърля къчове. Най-накрая реши, че каузата е изгубена. Конят прие тежестта на Леона без никакви възражения и дори носи на гърба си Суон няколко километра. Животното изглеждаше доволно да следва детето като същинско кученце. Териерът излайваше от време на време, за да ги уведоми, че още е наблизо.

Сърцето на Джош заби като чук. Това беше една от най-красивите светлини, които някога беше виждал, и се нареждаше до величествения лъч светлина, който беше проникнал в мазето. „О, Господи! — помисли си той. — Топла храна, топло място за спане и — чудо на чудесата! — може би дори истинска тоалетна!“ Усещаше миризмата на озон във въздуха. Приближаваше гръмотевична буря, но не му пукаше. Тази вечер щяха да почиват в обятията на лукса!

Гигантът се обърна към Суон и Леона.

— Господи, отново намерихме цивилизация! — Той изпусна звучна въздишка, която засрами дори вятъра и стресна Муле.

Но усмивката бързо застина на лицето на Леона и се изпари от него. Пръстите ѝ се увиха около твърдата черна грива на коня.

Не беше сигурна какво е видяла, въобще не беше сигурна. Опита се да се убеди, че е трик на светлината. Трик на светлината. Да. Това беше.

Леона си помисли, че е видяла череп на мястото на лицето на Джош Хъчинс.

Но беше толкова бързо… за миг беше там и след едно мигване на окото вече го нямаше.

Старата жена се загледа в задната част на главата на Суон. „О, Господи — помисли си тя, — какво ще правя, ако на лицето на детето се появи същото?“

Беше ѝ необходимо известно време, за да събере кураж, но накрая я повика с тънък и изплашен глас:

— Суон?

Детето погледна назад.

— Госпожо?

Леона беше затаила дъх.

— Госпожо? — повтори Суон.

Старата жена съумя да се усмихне.

— О… няма нищо — отвърна тя и сви рамене. Не видя череп под кожата на лицето на детето. — Аз… просто исках да видя лицето ти.

— Лицето ми? Защо?

— О, просто си мислех… колко красива си била преди. — Леона запелтечи заради собствената си грешка. — Имам предвид колко красива ще бъдеш отново, след като кожата ти се излекува. А тя ще се излекува. Кожата е много кораво нещо, казвам ти. Естествено, че е! Ще се излекува и ще стане красива като картина!

Суон не отговори нищо. Добре помнеше ужасът, който я гледаше от огледалото в банята.

— Не мисля, че лицето ми някога ще се излекува — заяви съвсем спокойно детето и му хрумна една отвратителна мисъл. — Нали не мислиш, че… — Млъкна за миг, защото не беше способно да се изкаже. Накрая намери сили: — Нали не мислиш, че… ще плаша хората в Матисън?