Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Съвсем просто, помисли си Томас. Най-трудното беше да постави някъде устройството, без да събуди подозрения.

Гали реши, че Лоурънс ще откара Томас при изоставения хангар, където държаха берговете. Оттам щяха да отлетят право към щаба на ЗЛО. Предстоеше му още едно пътуване с пикап през завладените от побърканяци улици на града, но този път щяха да изберат най-бързия маршрут, което означаваше, че ще минат по една от големите улици, а и вече се зазоряваше. Този факт караше Томас да се чувства по-добре.

Бе се заел да помага при подреждането на припасите, Когато се появи Бренда. Той й кимна и тя му се усмихна едва забележимо.

— Ще ти липсвам ли? — попита Томас. Опита се да прозвучи като шега, но наистина се надяваше да чуе „да“.

Тя завъртя очи.

— Никога не го казвай. Говориш все едно вече си се предал. Съвсем скоро всички ще се съберем отново и ще си припомняме доброто старо време.

— Та аз те познавам едва от няколко седмици.

— Както и да е. — Тя го прегърна и прошепна в ухото му: — Зная, че бях пратена в онзи град в Обгорените земи, за да те намеря и да се престоря на твоя приятелка. Но искам да запомниш, че сега наистина си мой приятел. Ти…

Той се дръпна рязко и я погледна в лицето.

— Какво?

— Ами… моля те, не позволявай да те убият.

Томас преглътна. Не знаеше какво да каже.

— Е? — подкани го тя.

— Ти също се пази — бе всичко, което успя да каже.

Бренда се наведе и го целуна по бузата.

— Това е най-сладкото нещо, което съм те чувала да казваш. — Тя завъртя очи и отново се усмихна.

И тази усмивка сякаш направи деня по-светъл.

— Гледай да не объркаш нещо — заръча й той.

— Обещавам. Ще се видим до ден-два.

— Добре.

— И аз ще се постарая да не ме убият. Обещавам.

Томас отново я притегли в обятията си.

— Разбрахме се.

„Дясната ръка“ им отпусна нов пикап. Лоурънс управляваше, а до него се настани пилотът. Беше мрачна жена, не особено любезна, затворена в мислите си. Лоурънс също не изглеждаше в добро разположение на духа въпреки блестящата си кариера от доставчик на храна до шофьор за особено важни задачи в град, из който върлуват побърканяци. При това за втори път.

Когато слънцето изгря, то озари един съвсем различен град. Светлината някак го правеше да изглежда по-безопасен.

Томас бе получил пистолета си напълно зареден и го бе пъхнал в джинсите си. Знаеше, че пълнител от дванайсет патрона няма да спре тълпа побърканяци, но все пак му даваше някакво спокойствие.

— Добре, не забравяй плана — рече Лоурънс, нарушавайки най-сетне мълчанието.

— И какъв беше той? — попита Томас.

— Да се доберем до хангара, без никой от нас да умре.

Томас се съгласи, че плана си го бива.

Отново потънаха в мълчание и сега се чуваше само бумтенето на двигателя и трополенето от дупките под гумите. Томас не можеше да не се замисли за всички неща, които биха могли да се объркат. Опита се да изтика тези мисли и се загледа през прозореца в опустошените улици.

Досега бе видял само неколцина минувачи, повечето от тях от разстояние. Зачуди се дали жителите не са си останали по домовете, изплашени от това, което може да ги дебне в сенките — и дали някои от тях сами не дебнеха в сенките.

Слънцето се отразяваше в грамадните прозорци на небостъргачите — масивни постройки, които се простираха във всички посоки. Пикапът мина през самия център на града, движейки се по широка улица с изоставени автомобили. Томас зърна неколцина побърканяци да се спотайват вътре в колите в очакване някой да се приближи, за да го нападнат.

Лоурънс сви след около две мили и продължи по друг булевард, водещ към градския портал. Покрай пътя бяха вдигнати прегради — вероятно построени в по-добри времена, за да спират шума от преминаващите превозни средства и да не смущават отдиха на живеещите в околните къщи. Струваше му се невъзможно някога да е съществувал подобен свят. Свят, в който не изпитваш всекидневен страх за живота си.

— Този булевард ще ни откара право там — обясни Лоурънс. — Хангарът е добре защитен, така че там няма от какво да се безпокоим. След час ще сме във въздуха — далеч от всякаква опасност.

— Разбрано — кимна Томас, макар че след изминалата нощ не му се вярваше всичко да мине толкова лесно. Пилотът продължаваше да мълчи.

Изминаха още три мили, преди Лоурънс да забави скоростта.

— Какво е това, за бога? — промърмори той.

Когато Томас погледна към улицата, видя, че шофьорът говори за няколко коли, които обикаляха в кръг.