Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Томас вдигна ръце в успокояващ жест.

— Не исках никого да обидя. Но като си спомних как се държа в твоята квартира, помислих си да не би ти да дърпаш юздите.

— Е, не съм аз. Винс е.

— Този Винс може ли да говори?

— Стига! — изрева дебелият с нисък, тътнещ глас. — Градът ни е превзет от побърканяци. Не мога да повярвам, че седим тук и вие двамата се надприказвате. Какво всъщност искате?

Томас се постара да овладее надигащия се гняв.

— Само едно нещо. Искаме да разберем защо ни отвлякохте. Защо отвличате хора за ЗЛО. Гали ни вдъхна доста надежди — помислихме си, че сме на една страна. Представете си изненадата ни, Когато научихме, че „Дясната ръка“ са също толкова лоши, колкото и хората, срещу които би трябвало да воюват. Колко пари ще спечелите от продажбата на хора?

— Гали — произнесе мъжът сякаш не бе чул нито дума от казаното от Томас.

— Да?

— Вярваш ли на тия двамата?

Гали отказа да срещне погледа на Томас.

— Да — кимна. — Вярвам.

Винс се наведе напред и опря масивните си ръце на масата.

— Тогава да не губим време. Момче, това е диверсионна операция и не възнамеряваме да печелим от когото и да било. Събираме мунита, за да имитираме дейност за ЗЛО.

Томас го зяпна изненадано.

— И защо, по дяволите, ви е хрумнало да правите подобно нещо?

— Смятаме да ги използваме, за да проникнем в техния щаб.

Томас втренчи поглед в мъжа. Ако ЗЛО наистина бе виновна за изчезването на мунитата, идеята бе толкова проста, че почти щеше да се разсмее.

— Може и да стане.

— Радвам се, че го одобряваш. — Лицето на мъжа оставаше безстрастно и Томас не знаеше дали говори подигравателно, или не. — Установихме връзка и сделката за продажбата вече е уговорена. Това е и пропускът ни да влезем вътре. Трябва да спрем тези хора. Да им попречим да прахосват още ресурси за безполезни експерименти. Ако държат светът да оцелее, ще го направят, без да пострада който и да било. Нека човешката раса продължи напред, без да губи здрав разум.

— Смяташ ли, че има някаква надежда да открият лек? — попита Томас.

Винс въздъхна и се засмя.

— Ако вярваше в това дори само за секунда, нямаше сега да си тук, пред мен, нали? Нямаше да избягаш и да търсиш възмездие. Предполагам, че това искаш. Зная какво си преживял — Гали ми разказа всичко. — Той си пое дъх. — Не, доста отдавна се отказахме да чакаме този техен… лек.

— Не съм тук да диря възмездие — възрази Томас. — Не става въпрос за нас. Харесва ми идеята да използваш техните възможности за нещо друго. Но доколко си запознат с дейността на ЗЛО?

Винс се облегна назад и столът изскърца жалостиво.

— Току-що ви разкрих една тайна, която пазим с цената на живота си. Ваш ред е да се отплатите за оказаното доверие. Ако Лоурънс и хората му са знаели кои сте, щяха да ви доведат тук незабавно. Извинявам се за грубото отношение.

— Не ми трябват извинения — заяви Томас. Макар да бе обезпокоен от идеята, че „Дясната ръка“ са щели да се отнасят с тях различно. — Искам само да знам какво сте намислили.

— Няма да продължим, докато не споделиш с нас какво ви е известно. Какво можете да ни предложите?

— Кажи му — прошепна Бренда и го сръга с лакът. — Затова дойдохме.

Права беше. Инстинктът му подсказваше, че може да се довери на Гали от мига, Когато получи бележка от него. Без чужда помощ никога нямаше да се върнат при берга, камо ли да постигнат нещо.

— Добре — склони той. — ЗЛО смятат, че могат да получат лекарство, че са на прага да успеят. Единственото липсващо парче съм аз. Кълнат се, че това е истина, но са ни манипулирали и лъгали толкова много пъти, затова е невъзможно да се определи кое е истина и кое измислица. Кой знае какви може да са мотивите им. Или колко са отчаяни, на какво още са способни.

— Колко от вас са тук? — попита Винс.

Томас помисли, преди да отговори.

— Има още неколцина — останаха в помещението, откъдето идваме с Лоурънс. Не сме много, но познаваме нещата отвътре. Вашата група от колко души е?

— Това не е въпрос с лесен отговор. Ако питаш колко души са се присъединили към „Дясната ръка“, откакто започнахме да се събираме преди няколко години, тогава трябва да сме над хиляда. Но колко са наоколо, в безопасност, готови да стигнат до края… Хм. Вероятно говорим едва за няколкостотин.

— Някои от вас имат ли имунитет? — попита Бренда.

— Почти никой. Аз самият не съм муни и след събитията в Денвър нищо чудно вече да съм заразен. Надявам се, че същото не важи за повечето от нас, но е неизбежно в този разрушаващ се свят. Искаме да се уверим, че ще бъде направено нещо, за да се спаси поне малка част от човечеството.