Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Нют внезапно се извъртя и сграбчи Томас за ръката, с която стискаше пистолета. Дръпна я към себе си и опря дулото на своето чело.

— Сега искам да ми се отплатиш! Убий ме, преди да се превърна в едно от онези чудовища човекоядци. Застреляй ме! Толкова разчитах да изпълниш това, за което те помолих в бележката! На никого другиго не бих се доверил. Убий ме, Томи!

Томас се опита да дръпне ръка, но Нют бе твърде силен.

— Не мога, Нют, не мога.

— Хайде, Томи, отплати ми се! Поправи това, което направи! — Цялото тяло на Нют се тресеше. После гласът му се сниши до нисък, настойчив шепот. — Убий ме, сбръчкан страхливецо. Покажи, че можеш да свършиш поне едно нещо както трябва. Отърви ме от тия мъки.

Томас го гледаше ужасен.

— Нют, може би ние бихме могли…

— Млъкни! Просто млъкни! Аз ти се доверих! А сега го направи!

— Не мога!

— Направи го!

— Не мога! — Как бе възможно Нют да иска от него подобно нещо? Да повярва, че би убил най-добрия си приятел?

— Убий ме, инак аз ще ти видя сметката. Убий ме! Направи го!

— Нют…

— Направи го, преди да съм станал един от тях.

— Аз…

— УБИЙ МЕ! — Изведнъж очите му отново се проясниха, сякаш за съвсем кратко той бе възвърнал разсъдък, и гласът му омекна: — Моля те, Томи. Моля те.

Докато дърпаше спусъка, Томас имаше чувството, че сърцето му полита надолу към някаква черна бездна.

Томас бе затворил очи, Когато го направи. Той чу тъпия удар от сблъсъка на куршума с плът и кост, усети как се разтресе тялото на Нют, после момчето рухна на земята. Томас се завъртя по корем, изправи се и побягна, без да отваря очи. Ужасът от стореното заплашваше да го завладее напълно, изпълваше очите му със сълзи и той едва различи белия пикап отпред.

— Влизай! — извика Лоурънс.

Вратата все още беше отворена. Томас скочи вътре и я дръпна. Миг по-късно пикапът потегли.

Никой не произнесе нито дума. Томас се загледа през прозореца. Чувстваше се като в мъгла. Беше застрелял в главата най-добрия си приятел. Нют го бе искал, беше го молил. Но все пак Томас дръпна спусъка. Погледна надолу и видя, че ръцете му треперят, а краката му сякаш се бяха вдървили от студ.

— Какво направих? — прошепна, но този път другите мълчаха.

Останалата част от пътуването премина като в мъгла. Разминаха се с още групи побърканяци, дори на няколко пъти стреляха с гранатомета от прозореца. А после приближиха външната стена на града и минаха през вратата, зад която имаше неголямо летище. Влязоха в просторен хангар, който се охраняваше от тежковъоръжени пазачи на „Дясната ръка“.

Томас не говореше, вършеше каквото му нареждат, отиде там, където му казаха. Качиха се на берга и той ги следваше, докато правеха предстартова подготовка. Но не каза нито дума. Пилотът отиде в кабината да вдигне огромния кораб, Лоурънс изчезна някъде и Томас остана сам в каюткомпанията. Излегна се на кушетката, загледан в металната решетка на тавана.

Откакто застреля Нют, не бе помислял и за миг за предстоящата задача. След като избяга с неимоверни мъки от ЗЛО, ето че пак се връщаше при тях, доброволно.

Вече не го беше грижа. Каквото ще има да става, нека стане. Знаеше, че няма да се отърве до края на живота си от видяното. Чък, който се опитва отчаяно да си поеме дъх, докато кръвта му изтича, а сега и Нют, облещил в него безумните си очи. И в последния миг на здрав разсъдък молещ за милост.

Томас спусна клепачи, ала видението не изчезна. Мина доста време, преди да успее да заспи.

Събуди го Лоурънс.

— Отваряй очи, момче. След няколко минути пристигаме. Хвърляме те долу и изчезваме яко дим. Без да се обиждаш.

— Няма за какво. — Томас изстена и спусна крака от кушетката. — Колко дълго ще трябва да вървя до комплекса?

— Няколко мили. Не се безпокой, не мисля, че ще срещнеш по пътя си побърканяци. В пустошта става доста студено. Най-много да зърнеш някоя ядосана полска мишка. Или пък да те погнат вълци. Нищо особено.

Томас вдигна глава, очаквайки да види усмивка, ала мъжът се бе обърнал и се занимаваше с нещо в ъгъла.

— При вратата на хангара те чака раница и топло палто. — Лоурънс подреждаше части от снаряжението на лавицата. — Имаш вода и храна. Искаме да сме сигурни, че ще си прекараш добре на излета — ще се порадваш на природата и прочее. — Отново без усмивка.

— Благодаря — промърмори Томас. Опитваше се отчаяно да не се плъзне назад в черната бездна на мъката. Все още не можеше да прогони от мислите си Нют и Чък.