Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Лоурънс приключи това, с което се занимаваше, и се обърна към него.

— Ще те попитам само веднъж.

— Какво?

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш? От малкото, което знам за онези хора, направо ми настръхва косата. Те отвличат, измъчват, убиват — правят каквото им скимне. Струва ми се малко налудничаво да им се напъхаш сам в ръцете.

Томас обаче вече не изпитваше страх.

— Ще се справя. Постарай се да дойдеш за мен.

Лоурънс поклати глава.

— Или си най-големият куражлия, когото съм срещал, или си побъркан. Както и да е, иди се изкъпи и облечи чисти дрехи — трябва да има в гардеробчето.

Томас не знаеше как изглежда в момента, но предполагаше, че е мъртвешки бледо зомби с изцъклени очи.

— Добре — рече той и стана с надеждата водата да отмие и част от ужаса.

Бергът се наклони и Томас се улови за перилата на стената. Люкът на платформата започна да се отмества още докато корабът се снишаваше над земята. Отвън нахлу вледеняващ вятър. Бумтежът на двигателите се усили. Томас видя, че са над малка полянка сред гора от покрити със сняг борове — толкова много, че бергът нямаше да може да се приземи. Налагаше се да скочи.

Корабът продължи да се спуска и Томас се приготви.

— Успех, момче — пожела му Лоурънс и кимна към отвора, Когато се приближиха до земята.

Из поляната бяха разхвърлени дънери на отдавна отсечени дървета. Високи, масивни борове заобикаляха Томас от всички страни, проточвайки се към небето като вълшебни кули. Той закри очи от пронизващия вятър, докато бергът се издигаше нагоре, и го изпрати с поглед.

Въздухът бе студен и щипещ, откъм гората полъхваше свежест, сякаш се намираше в някакъв девствен, недокоснат от човешка ръка свят — място, далече от всякакви епидемии. Беше сигурен, че малцина на този свят могат днес да се наслаждават на подобна гледка, и за миг се почувства щастлив.

Той нагласи ремъците на раницата и се отправи в посоката, която му бе показал Лоурънс, твърдо решен да стигне час по-скоро. Колкото по-малко време има да обмисля случилото се с Нют, толкова по-добре. А и тук, в пустошта, не можеше да остане до безкрай. Той прекоси покритата със сняг поляна и навлезе сред дърветата. Веднага усети как го обгръща приятният им аромат на смола и това като че ли му помогна да прогони далече неприятните спомени.

Справяше се доста добре, като се имаше предвид теренът. През цялото време се опитваше да се съсредоточи върху миризмите и звуците на птички и дребни гризачи. Сетивата му не бяха привикнали към подобни неща, тъй като бе прекарал по-голямата част от досегашния си живот на закрито. Ако, разбира се, не се броят лабиринтът и Обгорените земи. Докато вървеше из гората, стори му се трудно да повярва, че на една и съща планета може да съществуват толкова различни места — Обгорените земи, лабиринтът, тази местност. Сетне мислите му се отнесоха. Зачуди се какъв ли ще е животът за обитателите на гората, ако хората някога изчезнат.

Вървя около час, преди най-сетне да стигне покрайнините на гората, отвъд която започваше широко и пусто поле. На местата, където вятърът бе отнесъл снежната покривка, тъмнееха петна замръзнала кал. Назъбени камъни стърчаха над снега, далеч напред полето завършваше със стръмен, почти отвесен склон. А отвъд него бе океанът — синя шир, простираща се чак до хоризонта, където една ярка черта го разделяше от по-светлата синева на небето. Почти на самия ръб, на около миля пред него, се издигаше щабът на ЗЛО.

Комплексът бе огромен, конгломерат от взаимосвързани, тъмни сгради, заобиколен от бетонна стена, в която на равни разстояния се виждаха процепи. Една от сградите с овална форма приличаше на кула. Суровият климат на този район, примесен с въздействието на океана, бе оставил своя отпечатък върху фасадите на сградите — стените им бяха покрити с пукнатини, но въпреки това изглеждаха като постройки, който ще издържат вечно, независимо какво биха хвърлили срещу тях човек и природа. Кой знае защо това пробуди полузабравен спомен от някаква детска книжка — за зловещо свърталище на духове. Изглеждаше съвършеното място, където да се настани организация, опитваща се да попречи на света да се превърне в една голяма лудница. Дълъг, тесен път започваше от комплекса и се губеше в гората.

Томас пое през един каменист район. Наоколо цареше странна, почти успокояваща тишина. Единственото, което чуваше, освен шума от стъпките си и собственото си дишане, бе грохотът на далечния прибой, но дори той бе доста слаб. Беше сигурен, че хората от ЗЛО вече са го забелязали — без съмнение системите за охрана бяха в пълна готовност.