Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Нима вярваш, че онзи тип отвън все още ти е приятел? — попита със студен тон пилотът. — Тези побърканяци отдавна са превъртели. Твоят приятел вече е само едно животно. Дори по-лошо от животно.

— Още по-добре. Тъкмо сбогуването ще е кратко. — Томас отвори вратата и скочи на улицата. — Прикривайте ме, ако се наложи. Трябва да го направя.

— Обещавам ти, че ще ти сритам задника, преди да се приберем в берга — изръмжа Лоурънс. — Побързай. Ако онези побърканяци при боклуците тръгнат насам, ще открием огън. Не ме е грижа дали сред тях ще са майка ти и чичо ти Франк.

— Разбрано. — Томас им обърна гръб и пъхна пистолета в панталоните. Отправи се бавно към своя приятел, който стоеше сам, далече от побърканяците и купчината боклуци. Засега другите не проявяваха интерес към него.

Томас измина половината разстояние и спря. Изведнъж забеляза налудничавите пламъчета в очите на Нют. Безумието вече бе проникнало в ума му и се разпространяваше. Как бе възможно да е станало толкова бързо?

— Ей, Нют. Аз съм, Томас. Помниш ме, нали?

Внезапно лицето на Нют се проясни. Томас едва не трепна от изненада.

— Помня те, Томи. Дойде да ме видиш в двореца, но не беше прочел бележката ми. Не мога за няколко дни да изгубя напълно разсъдък.

Томас усети, че сърцето му се свива от мъка.

— Тогава защо си тук? Защо си с… тях?

Нют погледна побърканяците, после отново насочи взор към Томас.

— Защото то идва и си отива, човече. Няма как да ти го обясня. Понякога не мога да се контролирам, почти не осъзнавам какво върша. В други случаи просто усещам някакъв сърбеж в мозъка, който, ако не друго, ужасно ме ядосва.

— Но изглеждаш съвсем наред.

— Да бе. И сигурно се влача с тия побърканяци от немай-къде. Вярно е, че се млатят, но иначе са доста сплотени. Тук, ако си сам, нямаш никакви шансове.

— Нют, ела с мен, още сега. Ще те откараме на безопасно място, някъде, където…

Нют се разсмя и главата му подскочи няколко пъти по странен начин.

— Разкарай се, Томи. Още сега.

— Хайде, ела с мен — помоли го Томас. — Ако ще си по-спокоен, може да те вържа.

Лицето на Нют внезапно се изкриви от гняв.

— Млъкни, проклет предател! Не прочете ли бележката ми? Не можа ли да изпълниш поне една последна молба от мен? Трябваше да си герой както винаги, а? Мразя те! Винаги съм те мразил!

„Не го мисли“ — рече си Томас убедено. Това бяха само думи.

— Нют…

— Ти си виновен за всичко! Можехме да ги спрем, Когато умряха първите Създатели. Ти можеше да измислиш начин. Но продължи, нали искаше да спасиш света, да си героят. Дойде в лабиринта и там не се спря. Защото мислиш само за себе си! Признай си! Трябва да си този, когото хората ще помнят и почитат! Ах, защо не те хвърлихме в шахтата на Кутията!

Лицето на Нют бе станало мораво, от устата му хвърчеше слюнка. Той пристъпи напред, свил ръце в юмруци.

— Ще го гръмна! — извика отзад Лоурънс. — Махни се от пътя ми!

Томас се завъртя.

— Недей. Това е между мен и него! Нищо не прави! — Отново се извърна към Нют. — Нют, спри. Просто ме изслушай. Нищо повече не искам.

— Мразя те, Томи! — Вече бе на едва няколко крачки от Томас. — Мразя те, мразя те, мразя те! След всичко, което направих за теб, след гадостите, които преживяхме в лабиринта, ти не можа да направиш едничкото нещо, за което те помолих! Не мога повече да гледам сбръчканото ти лице!

Томас отстъпи назад.

— Нют, трябва да се овладееш. Ще те застрелят. Просто спри и ме изслушай! Влизай в пикапа и ми позволи да те вържа. Дай ми поне този шанс! — Не можеше да убие приятел. Просто не можеше.

Нют изкрещя и се хвърли. Отзад изпука гранатомет и гранатата прехвърли Томас, но не уцели. Томас бе замръзнал на място и в този миг Нют го повали и му изкара въздуха. Докато се опитваше да си поеме дъх, побърканото момче се покатери отгоре му и го притисна към земята.

— Трябва да ти издера очите — просъска той, като го пръскаше със слюнка. — Да ти дам хубав урок. Защо дойде тук? Прегръдка ли очакваше, мамка ти? А? Да седнем и да си побъбрим за старите времена в Езерото?

Томас разтърси глава, завладян от ужас, докато бавно напипваше дръжката на пистолета.

— Томи, искаш ли да ти кажа защо накуцвам? Казвал ли съм ти някога? Не, мисля, че не съм.

— Как е станало? — попита Томас в опит да спечели време. Пръстите му докоснаха дръжката.

— Опитах се да се самоубия в лабиринта. Изкатерих се по една от ония шибани стени и скочих. Алби ме откри и ме отнесе в Езерото точно преди да се затворят вратите. Мразех онова място, Томи. Мразех всяка секунда от всеки ден там. И за всичко това бе виновен ти!