Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Таксито свърна в една странична уличка и Томас се изненада как тротоарите внезапно опустяха. Колата спря пред бетонна сграда, издигаща се поне двайсет етажа нагоре, шофьорът извади картата на Хорхе от таксиметъра и му я върна. Томас възприе това като подкана да напуснат таксито.

Веднага щом се озоваха навън и колата отпътува, Хорхе посочи близкото стълбище.

— Номер 2792 е там, на втория етаж.

Миньо подсвирна, докато се озърташе.

— Ама че уютно местенце.

Томас се съгласи. Нямаше нищо приветливо в това място, а покритите с графити тухлени стени го плашеха. Не искаше да се изкачва по стълбището, за да види какво го очаква там.

Бренда го побутна отзад.

— Твоя беше идеята, ти води.

Той преглътна болезнено и започна да се изкачва по стълбите. Останалите го последваха. Олющената и напукана врата на апартамент 2792 изглеждаше сякаш е била поставена тук преди хиляда години, бяха останали само няколко петна от зелената боя.

— Това е безумие — прошепна Хорхе. — Абсолютна лудост.

Миньо изсумтя.

— Веднъж вече Томас го нарита почти до умирачка, ако трябва, ще го направи отново.

— Освен ако не ни посрещнат с оръжие — възрази Хорхе.

— Ще млъкнете ли? — тросна се Томас, чиито нерви бяха изопнати докрай. Без повече колебание той се пресегна и потропа на вратата. Изминаха няколко секунди, преди да се отвори.

Томас веднага позна чернокосото момче отсреща. Беше Гали. В това нямаше съмнение. Но лицето му бе покрито с белези, които се смесваха с чертите му като бели червеи. Дясното му око изглеждаше затворено завинаги, а носът, който и преди инцидента бе закривен, сега очевидно бе зараснал на една страна.

— Радвам се, че дойде — рече Гали с пресипнал глас. — Защото краят на света е близо.

Гали отстъпи назад и разтвори вратата.

— Влизайте.

Томас почувства внезапно угризение заради това, което бе сторил на Гали. Нямаше представа как да се държи, нито какво да каже. Просто кимна и пристъпи вътре.

Озоваха се в сумрачна, но чиста стая без мебели. Миришеше на шунка. Прозорецът бе засенчен от голямо жълто одеяло, хвърлящо зловещо сияние.

— Сядайте — покани ги Гали.

Томас не можеше да спре да се чуди откъде „Дясната ръка“ са научили за пристигането му в Денвър и какво искат, но инстинктът му подсказваше, че трябва да играе по правилата им, преди да получи някакви отговори. Настаниха се на голия под, от едната страна Томас и приятелите му, от другата Гали. Лицето на Гали изглеждаше още по-ужасно на мъждивата светлина, подпухналото му око бе кръвясало.

— Познаваш Миньо — поде сконфузено Томас. Двамата си кимнаха. — Това са Бренда и Хорхе. Те са от ЗЛО, но…

— Зная кои са — прекъсна го Гали. Не изглеждаше ядосан, по-скоро говореше някак унесено. — Тези сбръчканяци от ЗЛО ми върнаха миналото. Без да ме питат дали го искам. — Той втренчи поглед в Миньо. — Ей, ти се държа много мило с мен на последния събор. Благодаря за това. — Сарказмът бе неприкрит.

Томас присви устни, споходен от неприятната картина — Миньо събаря Гали на пода и го заплашва. Беше забравил този случай.

— Имах лош ден тогава — отвърна Миньо и по лицето му не можеше да се разбере дали съжалява.

— Да бе, сигурно — изкриви устни Гали. — Но миналото си е минало, нали? — Той се подсмихна, но никой не се присъедини към него.

Миньо може и да нямаше угризения, но Томас ги изпитваше.

— Гали, съжалявам за това, което направих. — Той се опита да издържи на втренчения поглед на Гали. Искаше другото момче да му повярва, да знае, че за него ЗЛО са общ и страшен враг.

— Ти съжаляваш? Аз убих Чък. Той е мъртъв. Заради мен.

Чул това, Томас не почувства облекчение, а тъга.

— Не беше по твоя вина — намеси се в опит за умиротворение Бренда.

— Глупости дрънкаш — възрази Гали. — Ако имах повечко кураж, нямаше да им позволя да ме контролират. Но се оставих, защото си мислех, че ще убия Томас, а не Чък. Да ми изсъхнат ръцете, ако съм искал да посегна на онова нещастно хлапе.

— Колко великодушно от твоя страна — подхвърли Миньо.

— Значи искаше да ме убиеш? — попита Томас, изненадан от искреността му.

Гали изпръхтя.

— Само не ми хленчи. Мразя те повече, отколкото съм мразил когото и да било на този свят. Но миналото вече няма значение. Време е да обсъдим бъдещето. И края на света.

— Чакай малко, мучачо — намеси се Хорхе. — Първо, искам да ни разкажеш с най-малки подробности за всичко, откакто ЗЛО те прибраха до момента, Когато си се озовал тук.