Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Наистина смятам, че преди всичко трябва да се свържем с Ханс.

Томас вдигна бележката и я размаха.

— Първо ще се срещнем с Гали. Нуждаем се от човек, който познава този град. — А и инстинктът му говореше, че трябва да започнат от Гали.

— Ами ако е клопка?

— Да — кимна Миньо. — Да не пропускаме и тази възможност.

— Не — поклати глава Томас. — Време е да престанем с тази игра на отгатване. Понякога те правят нещо, за да ме подтикнат да извърша противоположното на това, което смятат, че бих направил.

— Какво? — И тримата го погледнаха учудени.

— Отсега нататък ще постъпвам така, както ми се струва, че е правилно — обясни Томас. — А нещо ми подсказва, че ще е добре да отидем на онова място и да се срещнем с Гали — поне ще разберем дали наистина е той. Гали преживя много в Езерото и има всички причини на света да бъде на наша страна.

Останалите продължаваха да го гледат смутено, сякаш не можеха да измислят доводи да се противопоставят.

— Разбрахме се значи — заяви Томас. — Приемам тези погледи за съгласие. Радвам се, че сме на едно мнение. А сега, как ще стигнем до това място?

Бренда въздъхна уморено.

— Да си чувал някога за такси?

След бързо похапване в една от закусвалните на мола те взеха такси, за да ги откара в града. Когато Хорхе подаде на шофьора карта, с която да плати, Томас се разтревожи да не би чрез нея да ги проследят от ЗЛО. Веднага щом се отпуснаха на седалките, той шепнешком му зададе този въпрос.

В отговор на лицето на Хорхе също се изписа безпокойство.

— Страхуваш се, защото Гали знае, че идваме, така ли? — предположи Томас.

Хорхе кимна.

— Малко. Но от думите на непознатия излиза, че в града наистина се носи мълвата за избягала от ЗЛО групичка. Изглежда, „Дясната ръка“ ни търси от известно време. Доколкото зная, те се укриват някъде тук.

— Или има връзка с групата на Тереза, ако са дошли преди нас — подметна Бренда.

Томас не знаеше какво да мисли.

— Сигурен ли си, че постъпваме правилно? — обърна се той към Хорхе.

— Всичко ще бъде наред, мучачо. След като вече проникнахме в града, ЗЛО ще видят доста зор да ни намерят. По-лесно е, отколкото си мислиш, да се слееш с тълпата в този град. Отпусни се.

Томас въздъхна, облегна глава и се загледа през прозореца.

Градският пейзаж поразяваше въображението му. Помнеше тези летящи коли от детството си — с автоматично управление, между тях множество полицейски машини. Но толкова много неща му бяха напълно непознати — огромните небостъргачи, ярките неонови реклами, безбройните тълпи. Наистина му беше трудно да повярва, че всичко това е реално. Дълбоко в съзнанието му продължаваше да съществува съмнението, че по някакъв начин ЗЛО са манипулирали зрителните му нерви и това е поредната симулация. Чудеше се дали някога е живял в подобен град и ако е така, как е могъл да забрави подобно великолепие.

Докато се носеха по оживените улици, мина му мисълта, че светът в края на краищата може да не се окаже толкова лошо място. Но с течение на времето погледът му привикна и тогава взе да забелязва подробности, които в началото пропускаше. И колкото повече време минаваше, толкова по-силно се пробуждаше безпокойството му. Почти всички хора по улиците имаха нещастен вид. Опитваха се да се избегнат — и не само от желание да са учтиви. Стараеха се да не се доближават едни до други. И също като в мола, много от тях носеха маски или притискаха към лицата си кърпи.

Стените на сградите бяха окичени с табели и облепени с плакати. Някои предупреждаваха за опасността от зараза, други обясняваха какви опасности дебнат извън пределите на града, даваха указания какво да направиш, ако се натъкнеш на болен. Сред плакатите вниманието на Томас привлече един, на който се виждаше снимката на жена със слабо лице и пристегната назад коса. Под нея пишеше „Председателят Пейдж ви обича“.

Председателят Пейдж. Томас веднага позна името. Това бе жената, на която според Бренда можеха да имат доверие. Единствената. Обърна се да попита Бренда, но се отказа. Нещо му подсказа, че ще е най-добре да го обсъдят, Когато останат сами. Постепенно забеляза и още нещо — голяма част от плакатите бяха издраскани отгоре с графити. Трудно беше да запомни как изглежда жената, тъй като често й бяха изрисувани мустаци или дяволски рога.

По улиците доста често се срещаха усилени полицейски патрули — стотици на брой, всичките с червени ризи и противогази, държащи в едната си ръка оръжие, а в другата портативно устройство за лабораторен анализ, подобно на това, на което се бяха подложили и те при влизането в града. Колкото повече се отдалечаваха от външната стена, толкова по-мръсни ставаха улиците. Имаше боклуци навсякъде, често се виждаха изпочупени прозорци, почти всички стени бяха надраскани с графити. И въпреки яркия слънчев ден ставаше все по-сумрачно.