Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Групата зачака нетърпеливо. Изминаха няколко минути, през които безпокойството на Томас нарастваше. Опитваше се да не го показва, ала бе изпълнен с увереността, че са допуснали голяма грешка. Трябваше да идат някъде другаде, дори и да е на по-опасно място, или да се опитат да проникнат по друг начин в града. Тези хора щяха да ги разкрият. Може би ЗЛО вече бяха разпратили информация за тяхното издирване.

„Успокой се, Томас“ — повтаряше си той и за миг едва не произнесе тези думи на глас.

— Документите ви са в ред — обяви женският глас. — Моля продължете към лабораторията за вирусен анализ.

Хорхе отстъпи встрани от таблото и вратата се отвори. Томас трепна, Когато отвътре се подаде механична ръка. Доста странно устройство, завършващо с нещо като очна ябълка. Хорхе се наведе напред и опря лице в машината. Веднага щом лицето му се изравни с окото, от ръката щръкна тънка игла и се забоде във врата му. Чу се тихо свистене, после иглата се прибра и Хорхе отстъпи назад.

Устройството се завъртя и се скри в стената, а на негово място се показа ново.

— Следващият — обяви жената.

Бренда размени обезпокоен поглед с Томас, после пристъпи към машината и се наведе. Процедурата се повтори отново. Тя отстъпи назад, като въздъхна облекчено.

— От доста време не съм използвала една от тези — прошепна на Томас. — Изнервят ме, все си мисля да не обявят, че вече нямам имунитет.

— Следващият — прекъсна я жената.

Миньо се подложи на процедурата. Накрая дойде ред и на Томас.

Той доближи лабораторната машина и веднага щом окото се извъртя към него, долепи лице. Очакваше да усети болезнено убождане, но дори не забеляза кога иглата се е прибрала. Видя само няколко кратки отблясъка в машината. Усети остър полъх, който го накара да затвори очи, и Когато ги отвори, всичко бе черно.

След няколко секунди отстъпи назад и зачака какво ще се случи нататък.

Жената отново заговори:

— Тестът показва, че сте чисти от ВЗЗ и имате имунитет. Давате си сметка, че това ви осигурява големи възможности в Денвър. Но избягвайте да го прокламирате на улицата. Тук всички са здрави и не носят вируси, но малцина притежават имунитет.

— Дойдохме тук да изпробваме различни занимания и после отново ще отпътуваме — каза Хорхе. — Вероятно след седмица. Надявам се, че ще успеем да запазим своята малка тайна.

— Какво е ВЗЗ? — прошепна Томас на Миньо.

— Да не мислиш, че знам?

— Вирусно заразна заплаха — обясни Бренда. — Тихо. Тук хора, които не са чували този термин, будят подозрение.

Томас понечи да каже още нещо, но в този момент вътрешните врати се отвориха. Следваше къс коридор с метални стени. В дъното имаше трета врата. Томас се зачуди докога ще продължи това.

— Влизайте в детектора един по един, ако обичате — нареди жената. Гласът й кънтеше глухо в коридора. — Господин Галарага ще е пръв.

Хорхе влезе в тясното помещение и вратите се затвориха.

— Какъв е този детектор? — попита Томас.

— Засича разни неща — отвърна уклончиво Берта.

Томас повдигна озадачено вежди. В същия миг зазвуча сигнал и вратата се отвори. Хорхе не беше вътре.

— А сега госпожица Диспейн — обяви жената, в чийто глас вече се долавяше досада.

Бренда кимна на Томас, докато влизаше в детектора. След около минута дойде ред на Миньо.

Той погледна към Томас. Лицето му имаше сериозно изражение.

— Ако не те видя от другата страна — промърмори, — помни, че те обичам. — Подсмихна се, забелязал, че приятелят му се пули, престъпи прага и вратата се затвори.

Малко след това жената покани Томас.

Той влезе в тясното помещение и вратата се затвори. Блъсна го силен въздушен поток, изписукаха индикатори, после вратите пред него се отвориха и внезапно се озова сред много хора. Томас се озърна изплашено и едва сега видя своите приятели. Беше малко потиснат от целия този хаос наоколо. Шумна тълпа от мъже и жени — много от тях притиснали към устите си нечисти кърпи — изпълваше огромно помещение с висок, стъклен покрив, през който проникваха слънчеви снопове. В далечния ъгъл зад прозорците се виждаха няколко небостъргача, макар че биха били джуджета в сравнение с онези в изоставения град на Обгорените земи. Те бяха окъпани в светлина. Томас не спираше да се озърта, удивен от всяка нова находка, и почти забрави страховете си отпреди малко.

— Не е толкова зле, а, мучачо! — попита Хорхе.

— Дори ми харесва — обади се Миньо.

Томас бе слисан, не можеше да престане да върти глава и да оглежда огромната сграда, в която се бяха озовали.