Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— ЗЛО да ни проследи и да се опита да ни контролира.

— Именно — потвърди Бренда.

— И? — попита още по-нетърпеливо той.

Тя се облегна назад и потърка развълнувано ръце.

— Познавам един човек на име Ханс, който се премести в Денвър — той е с имунитет като нас. Освен това е лекар. Работеше за ЗЛО, но се скара с някои от началниците заради процедурите, свързани с мозъчните трансплантации. Смяташе, че това, което те правят, е твърде рисковано. Че преминават граници, че методите им са антихуманни. ЗЛО не му позволиха да си тръгне, но той успя да избяга.

— Тези хора наистина трябва да се погрижат за сигурността си — промърмори Томас.

— За наш късмет — ухили се Бренда. — Както и да е, Ханс е гений. Познава до най-малка подробност имплантите, които носите в главите си. Зная, че е в Денвър, защото ми прати съобщение по обединената мрежа точно преди да ни спуснат в Обгорените земи. Ако успеем да се свържем с него, той ще извади тези нещица от главите ви. Или поне ще ги обезвреди. Нямам представа как се прави, но щом другите го могат, ще го може и той. И ще го направи с удоволствие. Той мрази ЗЛО повече от всеки друг.

Томас се замисли.

— Но ако те ни контролират, значи сме загазили здравата. Виждал съм го да се случва на три пъти. — Алби, който се бореше срещу невидима сила в Чифлика, Гали, управляван отдалече, Когато заби нож в Чък, и Тереза, опитваща се да разговаря с Томас пред колибата в Обгорените земи. И тримата обитаваха най-потискащите му спомени.

— Именно. Могат да те манипулират, да те накарат да вършиш разни неща. Могат да виждат през очите ти, да чуват гласа ти, но мисля, че ще те оправим. Защото иначе рисковете са твърде големи.

— Май ще се окаже, че имаме доста причини да отидем в Денвър. Да видим обаче какво ще кажат Миньо и Нют, Когато се събудят.

Бренда кимна.

— Звучи добре. — Тя се изправи, наведе се към него и го целуна по бузата. Той целият настръхна. — Знаеш ли, не всичко от случилото се в тунелите беше преструвка. — Тя го изгледа продължително. — Отивам да събудя Хорхе, той спи в капитанската каюта.

Тя се обърна и се отдалечи, а Томас я изпрати с поглед, изпълнен с надежда. После се изтегна, като скръсти ръце на тила си, и се опита да премисли отново всичко, което бе научил. Най-сетне имаха някаква цел. На измъченото му лице се появи усмивка и не само защото го бяха целунали.

Миньо нарече срещата им събор заради старите времена.

Към края на импровизираното съвещание Томас получи главоболие и имаше чувството, че очите му ще изхвръкнат. Миньо се държеше като адвокат на дявола при всяка възможност и кой знае защо от време на време гледаше Бренда с нескрита омраза. Томас знаеше, че трябва да обмислят въпроса от всички страни, но би предпочел Миньо да даде на Бренда поне малка възможност.

Накрая, след часове спорове и разправии те все пак склониха да отидат в Денвър. Смятаха да приземят берга на частно летище с легендата, че са мунита, дошли да търсят работа. За щастие машината не носеше опознавателни знаци — ЗЛО не рекламираше дейността си пред останалия свят. Бяха ги изследвали и обявили за притежаващи имунитет, така че нищо не пречеше да влязат в града. Всички, с изключение на Нют, който — тъй като беше заразен — щеше да остане на берга, докато измислят нещо.

Хапнаха набързо и Хорхе отиде на пилотското място. Каза, че вече си е отпочинал, и ги посъветва да поспят няколко часа, докато стигнат до града. След това никой не знаеше кога ще си намерят място, където да се настанят.

Томас просто искаше да остане сам и затова използва главоболието си като извинение. Избра едно кресло в далечния ъгъл и се сви в него, с гръб към помещението. Загърна се с одеяло и се почувства толкова уютно, колкото не се бе чувствал от много време насам. Макар че бе изплашен от това, което им предстоеше, изпитваше странно умиротворение. Може би най-сетне щяха да скъсат завинаги оковите на ЗЛО.

Замисли се за тяхното бягство и всичко, което бе станало. Колкото повече го обмисляше, толкова повече се съмняваше, че е било организирано от ЗЛО. Твърде много неща се бяха случили в последния момент, а пазачите се бяха сражавали яростно, за да ги задържат там.

Накрая заспа и след толкова много мисли отново сънува.

Той е само на дванайсет, седи на стол и срещу него има друг човек, който не изглежда особено щастлив да е там. Намират се в стая с прозорец, през който да ги наблюдават.

— Томас — подема тъжният мъж. — Напоследък ми се струваш малко… отчужден. Искам да се съсредоточиш върху важните неща. Двамата с Тереза се справяте добре с телепатичната връзка и всичко се развива чудесно. Време е за промяна на фокуса.