Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Вероятно си права — кимна Томас, но все пак се радваше, че е с имунитет. По-добре да те мразят, отколкото да си болен. — Ала няма ли да е по-добре, ако ги имаш подръка? Искам да кажа, защото те не могат да се разболеят.

Бренда повдигна рамене.

— Определено им намират занимание — особено правителството и службите по охрана, но останалите се отнасят с тях като с отрепки. А хората без имунитет, както се досещаш, са далеч повече. Ето защо мунитата получават толкова високи заплати като пазачи — иначе не биха се съгласили. Много от тях дори се опитват да скрият, че са с имунитет. Или работят за ЗЛО, като Хорхе и мен.

— Вие двамата преди това ли се запознахте?

— Срещнахме се в Аляска, след като вече знаехме, че сме с имунитет. Там има едно място, където се събират хора като нас — нещо като таен лагер. Хорхе ми стана като брат и се закле да бъде мой пазител. Баща ми вече беше убит, а мама ме прогони, Когато разбра, че е заразена.

Томас се подпря на лакти.

— Каза ми, че ЗЛО са убили баща ти. Но въпреки това си им предложила доброволно услугите си?

— Оцеляване, Томас. — През лицето й премина тъмна сянка. — Не знаеш колко е хубаво да израснеш под крилото на ЗЛО. В реалния свят хората биха направили какво ли не, за да оцелеят един ден повече. Побърканяците и мунитата имат различни проблеми, но въпросът винаги опира до оцеляване. Всеки иска да живее.

Томас не отговори, защото не знаеше какво да каже. От досегашния си живот познаваше само лабиринта и Обгорените земи, ако не се брояха няколко разпокъсани спомена от детството. Чувстваше се опустошен, изгубен, сякаш мястото му не беше никъде.

Внезапна болка го прониза в сърцето.

— Питам се какво ли е станало с моята майка — промърмори той.

— С твоята майка? — повтори Бренда. — Помниш ли я?

— Понякога я сънувам. Мисля, че това са спомени.

— И как изглежда тя?

— Ами тя е… мама. Нали разбираш, тя ме обича, грижи се за мен, безпокои се. — Той преглътна развълнувано. — Не смятам, че някой друг го е правил, откакто ме взеха от нея. Мисълта, че може би е полудяла, ми причинява болка. Като знам какви кръвожадни същества са побърканяците…

— Томас, престани. Спри веднага. — Тя го хвана за ръката и я стисна. — Помисли си колко щастлива би била, ако знаеше, че си жив, че продължаваш борбата. Умряла е с мисълта, че си с имунитет и че вероятно ще имаш възможността да остарееш, колкото и гаден да е този свят. А и ужасно грешиш.

Томас бе свел поглед към пода, но вдигна глава:

— За кое?

— Миньо. Нют. Пържитиган. Всички твои приятели те обичат. Дори Тереза. Тя направи онези неща в Обгорените земи, защото смяташе, че няма избор. — Бренда помълча малко, после добави: — И Чък.

Болката в гърдите на Томас пак се засили.

— Чък. Той… той е… — Млъкна, опитвайки се да се успокои. Като стана въпрос, Чък бе главната причина да ненавижда ЗЛО. Как може някой да убие хлапе като Чък?

Мина известно време преди да продължи:

— Гледах, Когато го убиха. В последните секунди в очите му се четеше истински ужас. Как може да се направи подобно нещо? Как може да се причини на когото и да било? Не ме интересува какви ги говорят, нито колко хора са побъркани и ще умрат, не ме интересува, ако ще цялата човешка раса да си отиде. Дори това да е единственият начин да се открие лек, пак ще съм срещу него.

— Томас, успокой се. Стискаш ми пръстите до посиняване.

Не помнеше кога я бе уловил за ръката. Когато сведе очи, видя, че я е стиснал силно и че кожата й е посиняла.

— Аз също допуснах някои грешки в онзи град в Обгорените земи — призна тъжно Бренда.

Томас поклати глава.

— Няма причина да търсиш извинение. Всичко е такава бъркотия. — Той изпъшка, изтегна се в койката и се загледа в металната мрежа на тавана.

След дълга пауза Бренда най-сетне заговори:

— Знаеш ли, може би ще успеем да намерим Тереза и другите. Да се съберем. Те избягаха, което означава, че са на наша страна. Може би не са имали друга възможност, освен да ни изоставят. И нищо чудно, че са отишли там, където са сега.

— Значи смяташ, че и ние трябва да отлетим за…

— Денвър.

Томас кимна, усетил, че името кой знае защо му харесва.

— Да, за Денвър.

— Но не само заради твоите приятели — усмихна се Бренда. — Там има и друго важно нещо.

Томас се втренчи в Бренда, нетърпелив да узнае какво още има да му казва.

— Знаеш какво има в главата ти — продължи тя. — Така че, коя е най-голямата ни тревога?

Томас се замисли.