Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— И най-вече откъде знаеше, че сме пристигнали — добави Миньо. — И за времето на пристигането ни? Кой бе онзи странен тип, който ни донесе бележката?

Гали се подсмихна отново, от което лицето му стана още по-страшно.

— Май не може да спечелиш нечие доверие, Когато си бил със ЗЛО.

— Така си е — потвърди Томас. — Разказвай какво става. Особено ако държиш на помощта ни.

— На твоята помощ? — подскочи Гали. — Не бих го казал по този начин. Но съм сигурен, че имаме общи цели.

— Слушай — изгледа го остро Томас. — Трябва ни причина да ти вярваме. Просто започни да говориш.

Настъпи дълга пауза, но накрая Гали поде:

— Човекът, който ви донесе бележката, се казва Ричард. Той е член на една група на име „Дясната ръка“. Те имат свои хора във всеки град на тази лайняна планета. Поставили са си за цел да свалят ЗЛО, но не разполагат с необходимите ресурси да го осъществят, поне засега. Искат да преминат към действие, но все още им липсва известна информация.

— Чували сме за тях — кимна Бренда. — Но ти как се забърка с тези хора?

— Те имат няколко агенти в главния комплекс на ЗЛО, които се свързаха с мен и ми обясниха, че ако се престоря на побъркан, ще ме отпратят. Бях готов на всичко, за да напусна онова място. Както и да е „Дясната ръка“ се нуждаеха от вътрешен човек, който знае какъв е редът в сградата и познава системите за сигурност. Ей такива цопла. Ето защо те нападнаха колата, която ме ескортираше, и ме освободиха. Доведоха ме тук. Колкото до това откъде знаех, че ще дойдете, получихме анонимно съобщение по обединената мрежа. Предположих, че вие сте ни го пратили.

Томас погледна въпросително Бренда, но тя само повдигна рамене.

— Значи не сте били вие — заключи Гали. — Тогава може да е някой от щаба. Както и да е, след като го узнахме, проникнахме в системите на летището и проверихме кога и къде ще се появите.

— И ни доведе тук, за да обсъдим как да свалим ЗЛО? — попита Томас. Дори далечната възможност това да се осъществи го изпълваше с надежда.

Гали кимна бавно и заговори отново:

— Казваш го все едно не би било проблем. И по същество е точно така. Но все пак имаме два големи проблема.

— Хайде, кажи ни кои са те — подкани го Бренда.

— Успокой се, момиче.

— Какви проблеми? — настоя и Томас.

Гали изгледа ядно Бренда, сетне извърна поглед към Томас.

— Първо, говори се, че избликът върлува из града и че властите полагат огромни усилия да прикрият този факт. Защото сред болните има и много от управляващите. Потискат вируса с блаженството — то поукротява болестта, така хората изглеждат здрави, но това не пречи на разпространението на заразата. Предполагам, че същото става и по целия свят. Просто няма начин да се спре това чудовище.

Томас усети, че сърцето му се свива от страх. Мисълта, че светът може да бъде залят от орди побърканяци, му се стори ужасяваща. Още повече ако си един от малкото мразени хора с имунитет към болестта.

— А какъв е вторият проблем? — попита Миньо. — Сякаш първият не ни стига.

— Хората като нас.

— Хората като нас? — повтори Бренда объркано. — Имаш пред вид мунитата?

— Да. — Гали се наклони напред. — Те изчезват. Отвличат ги или бягат някъде, но сякаш просто се разтварят във въздуха. Никой не знае. Една птичка ми съобщи, че ги събирали и продавали на ЗЛО, за да провеждат с тях изпитанията си. Пак са се хванали за старата история. Дали е истина или не, през последните шест месеца броят на мунитата в този град намаля наполовина и повечето от тях изчезват без следа. Това предизвиква сериозни главоболия. Градът се нуждае от тях повече, отколкото хората си дават сметка.

Тревогата на Томас отново взе да набира сила.

— Но нали хората мразят мунитата? Може би те ги избиват, или нещо подобно. — Не искаше да помисли за другата възможност — че ЗЛО ги отвличат и подлагат на същите мъчения, които бяха преживели и те.

— Съмнявам се — поклати глава Гали. — Моята птичка разполага със солидни източници, които проникват надълбоко в ЗЛО. Тези два проблема обаче са доста неприятна комбинация. Избликът е обхванал града, макар властите да твърдят противното. И мунитата изчезват. Скоро няма да остане нито един в цял Денвър. Вероятно и в другите градове.

— И какво общо има това с нас? — попита Хорхе.

Гали го погледна учудено.

— Защо, не те ли интересува, че тази цивилизация се е запътила към своя край? Че градовете се рушат. Съвсем скоро светът ще се напълни с психопати, които ще искат да те изядат за закуска.