Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Пусни ги — нареди тя с нисък глас.

Минута по-късно Томас и тримата му другари седяха около олющена кухненска маса, втренчили погледи в навъсения човек на име Ханс.

— Радвам се да видя, че всичко е наред с теб, Бренда — рече той. — И с теб също, Хорхе. Но не съм в настроение да си играя на гатанки. Така че, защо не ми кажете направо какво искате.

— Мисля, че знаеш главната причина, поради която сме тук — отвърна Бренда и кимна към Томас и Миньо. — Но току-що узнахме, че ЗЛО са обявили награда за главата ти. Трябва да побързаме и да свършим нашата работа, а ти да се махнеш оттук и да се скриеш другаде.

Ханс сякаш не я чу, докато разглеждаше двамата си потенциални клиенти.

— Все още носите имплантите, така ли?

Томас кимна, малко притеснен от неизвестното, което им предстоеше.

— Искам да извадите само контролния прибор. Не желая да ми връщате спомените. И държа преди това да ми кажете как се прави тази операция.

Ханс направи кисела физиономия.

— Що за глупости? Бренда, какъв е този страхливец, който си ми довела?

— Не съм страхливец — ядоса се Томас. — Просто нося твърде много хора в главата си.

Ханс протегна ръце и тропна по масата.

— Кой е казал, че ще правя нещо с главата ти? Кой те е излъгал, че те харесвам достатъчно, за да се заема с теб?

— Че останаха ли свестни хора за харесване в Денвър? — промърмори недоволно Миньо.

— Внимавайте, защото след три секунди ще ви изхвърля от апартамента си.

— Всички да млъкнат за малко! — извика Бренда. Тя се наведе към Ханс и заговори с тих глас: — Чуй ме, това е важно. Томас е важен и ЗЛО биха направили практически всичко, за да го докопат. Не можем да рискуваме и да им позволим да ни доближат достатъчно, за да поставят него и Миньо под свой контрол.

Ханс погледна Томас, преценявайки го, както учен оценява опитен екземпляр.

— Не ми изглежда чак толкова важен. — Той поклати глава и се надигна. — Дайте ми пет минути за подготовката. — След тези думи напусна стаята без повече обяснения. Томас се питаше дали не го е познал — ако е работил за ЗЛО по времето, Когато и той е бил там.

Бренда въздъхна и се облегна назад в креслото.

— Не беше толкова зле.

„Да бе — помисли си Томас. — Защото най-лошото тепърва предстои.“ Беше се поуспокоил, че в края на краищата Ханс е склонил да им помогне, но докато се оглеждаше, безпокойството му отново се върна. Предстоеше му да позволи на съвършено непознат човек да се рови в мозъка му в един потънал в мръсотия апартамент.

— Томи, нещо ми изглеждаш изплашен — рече Миньо.

— Не забравяй, мучачо — обади се Хорхе. — На теб също ти предстои. Сивокосото старче каза пет минути, така че се приготви.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна философски Миньо.

Томас опря лакти на масата, ръцете му бяха започнали да пулсират.

— Томас? — прошепна Бренда. — Всичко наред ли е?

Той вдигна глава.

— Трябва само да…

Думите заседнаха на гърлото му, защото внезапно в гърба го прониза остра болка. Изчезна с бързината, с която се бе появила. Той седна изправен в креслото, но в този миг през ръцете и краката му премина вълна от конвулсии, тялото му се изви на една страна и се свлече на пода, като продължаваше да се гърчи. Томас извика от болка и уплаха, опитвайки се отчаяно и безполезно да овладее тресящите се крайници. Ала не успяваше. Краката му се блъскаха в пода, пищялите му удряха краката на масата.

— Томас! — извика Бренда. — Какво ти става?

Въпреки загубата на телесен контрол умът на Томас оставаше ясен. Виждаше с крайчеца на окото, че Миньо се е надвесил над него и се опитва да го успокои, а Хорхе наблюдава изцъклен сцената.

Томас понечи да отговори, но от устата му потече слюнка.

— Можеш ли да ме чуеш? — извика Бренда, надвесена над него. — Томас, какво ти става?

И тогава крайниците му внезапно застинаха, краката му се изопнаха неподвижно, а ръцете му се отпуснаха настрани. Не можеше да ги накара да се повдигнат. Опитваше се отново и отново, ала нищо не се получаваше. Помъчи се да заговори, но дори устните му отказваха да оформят думите.

На лицето на Бренда се четеше нескрит ужас.

— Томас? — повика го тя. Не знаеше как, но тялото му изведнъж отново се раздвижи. Ръцете и краката му се свиха — той се изправяше! Сякаш бе нечия марионетка. Направи опит да изкрещи, но не успя.

— Добре ли си? — попита Миньо.

Томас бе завладян от паника, ала тялото му продължаваше да върши разни неща въпреки волята му. Главата му трепна, после се завъртя към вратата, през която бе излязъл домакинът. Устата му забълва думи, които идваха от неговия ум: