Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Миньо седеше на съседния стол, увесил глава и задрямал.

— Миньо — прошепна му Томас. — Ей, Миньо, събуди се.

— А? — Миньо отвори очи и се закашля. — Какво? Какво става?

— Нищо. Исках само да знам как вървят нещата. Ханс успя ли да неутрализира имплантите? Изчисти ли ни?

Миньо се прозя и кимна.

— Да, и двамата сме чисти. Поне така твърди той. Човече, ама и ти направи едно шоу. Спомняш ли си нещо?

— Разбира се, че помня. — Томас се изчерви от срам. — Но бях като парализиран. Опитвах се отново и отново и не можех да спра този, който ме държеше под контрол.

— Братче, за малко да ми клъцнеш топките!

Томас се разсмя, нещо, което не бе правил от доста време. Изведнъж се почувства щастлив.

— Жалко, че не съм успял. Бих могъл да спася света от бъдещи малки миньосчета.

— Просто помни, че си ми длъжник.

— Прието. — Всъщност бе длъжник на всички.

Влязоха Бренда, Хорхе и Ханс. Имаха сериозен, дори навъсен вид и усмивката изчезна от лицето на Томас.

— Какво става, да не би Гали да е наминал насам и да е донесъл някоя лоша новина? Изглеждате сякаш са ви потънали гемиите.

— Ти пък на какво се радваш толкова, мучачо ? — отвърна Хорхе. — Преди няколко часа се опита да ни намушкаш с нож.

Томас отвори уста да се извини — да обясни, — но Ханс му даде знак да мълчи. Той се наведе над леглото и освети очите му с малко фенерче.

— Главата ти се прояснява доста бързо. Болката ще изчезне скоро — операцията ти беше малко по-сериозна заради предпазната програма.

— Всичко оправено ли е? — Томас погледна Бренда.

— Да, получи се — отвърна тя. — Съдейки по факта, че вече не се опитваш да ни убиеш, механизмът е деактивиран. И…

— И какво?

— Ами, би трябвало отново да можеш да разговаряш с Тереза и Арис.

— Това е чудесно — възкликна Томас, но усети, че сърцето му се свива. — Някакви признаци за неприятности?

Тя поклати глава.

— Не, но те не могат да рискуват. Ханс и жена му трябва да заминат. Той иска първо да ти каже нещо.

Ханс се бе отдръпнал към стената, вероятно за да ги остави да разговарят насаме. Сега отново се надвеси, свел поглед.

— Бих искал да дойда с вас и да ви помогна, но имам жена. Първо трябва да се погрижа за нея. Исках да ти пожелая успех. Надявам се, че ще сполучиш да направиш това, за което аз нямах кураж.

Томас кимна. Промяната в отношението на Ханс бе осезаема — може би наскорошният инцидент му бе припомнил на какво са способни ЗЛО.

— Благодаря. Ако успеем да спрем ЗЛО, ще дойдем да те потърсим.

— Ще видим — промърмори Ханс. — За доста неща ще видим дали ще станат.

Той се обърна и отново се отдалечи. Томас не се съмняваше, че този човек пази много мрачни спомени в ума си.

— Сега какво? — попита Бренда.

Томас си даваше сметка, че нямат време за почивка. Вече беше готов със следващата стъпка.

— Трябва да открием нашите приятели и да ги убедим да се присъединят към нас. После ще се върнем при Гали. Единственото, което съм постигнал в този живот, бе да помогна за организирането на експеримент, който се провали и предизвика нещастие за цял куп хлапета. Трябва да прекратим операцията, преди да съберат нови мунита и да започнат отначало.

— Ние? — заговори Хорхе. — Какви ги говориш, хермано ?

Томас премести поглед към него.

— Трябва да помогнем на „Дясната ръка" — заяви той решително.

Никой не бързаше да отговори.

— Добре де — обади се накрая Миньо. — Но първо поне да похапнем.

Отскочиха до близкото кафене, което им препоръчаха Ханс и жена му.

Томас никога досега не бе влизал в подобно място. Поне не помнеше да го е правил. Клиентите се редяха на опашка, получаваха кафе и сладкиши, сетне се насочваха към някоя маса или излизаха навън. Една нервна жена повдигна маската си и сръбна от кафето. До вратата се бе изправил облечен в червена униформа мъж и от време на време подлагаше на тест някой случайно избран посетител. Странно метално съоръжение покриваше носа и устата му.

Томас, Миньо и Бренда седнаха на една маса в дъното, а Хорхе отиде да вземе храна и напитки. Вниманието на Томас бе привлечено от един около четирийсетгодишен мъж, седнал на съседната маса, пред витрината, от която се виждаше улицата. Не беше докоснал кафето си, откакто Томас и приятелите му пристигнаха, и от чашата вече не се вдигаше пара. Седеше прегърбен, опрял лакти на коленете, втренчил поглед в някаква точка в другия край на заведението.

Имаше нещо обезпокоително в лицето му. Очите му почти плуваха в орбитите, ала същевременно в тях се долавяше намек за наслаждение. Когато Томас сподели наблюдението си с Бренда, тя прошепна, че човекът вероятно е пристрастен към блаженството и ако го заловят, ще го тикнат в затвора. Томас можеше само да се надява, че мъжът ще си тръгне скоро.