Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Хорхе се върна със сандвичи и димящи чаши кафе, след което четиримата се заеха да утоляват глада си. Томас знаеше, че всеки от тях си дава сметка колко рисковано е положението им, но се радваше на възможността да си отдъхнат поне за кратко.

Довършиха закуската и се готвеха да си вървят, но Бренда остана на стола.

— Момчета, ще ме почакате ли няколко минути отвън? — попита тя. Стана очевидно, че имаше предвид Хорхе и Миньо.

— Моля? — настръхна Миньо. — Пак ли тайни?

— Не. Нищо подобно. Обещавам. Просто ми трябва съвсем малко време. Искам да кажа нещо на Томас.

Томас бе изненадан, но и изпълнен с любопитство. Той седна отново.

— Вървете — рече на Миньо и Хорхе. — Няма да скрия нищо от вас. И тя го знае.

Миньо изръмжа недоволно, ала все пак последва Хорхе. Двамата излязоха на тротоара. Миньо се ухили през витрината на Томас, но си личеше, че не е доволен. Томас му махна и погледна въпросително Бренда.

— Е? Какво искаш да ми кажеш? — попита той.

— Наясно съм, че трябва да бързаме, и затова ще бъда пределно кратка. Нямахме време да останем насаме, а исках да знаеш, че това, което стана в Обгорените земи, не беше само игра. Бях там по работа, отидох да помогна да се изпълни замисълът, но наистина се привързах към теб и това ме промени. Има още няколко неща, които заслужаваш да знаеш. За мен, за председателя Пейдж и за…

Томас вдигна ръка да я прегърне.

— Моля те, спри.

Тя се дръпна назад и на лицето й се изписа изненада.

— Защо? Какво има?

— Не искам да знам нищо. Сега ме интересува само какво ще направим оттук нататък. И нищо друго. Не желая да слушам нито за моето минало, нито за ЗЛО. Време е да вървим.

— Но…

— Не, Бренда. Говоря сериозно. Имаме цел, затова сме тук и трябва да се съсредоточим върху нея. Край на приказките.

Тя задържа погледа му, сетне сведе глава.

— Тогава ще ти кажа само, че си тръгнал в правилната посока. И че вършиш каквото трябва. И ще продължавам да ти помагам — доколкото мога.

Томас се надяваше, че не я е обидил, но държеше на думите си. Време беше да вървят, макар че тя очевидно едва се сдържаше да не сподели нещо. Докато я разглеждаше, погледът му случайно се спря на мъжа на съседната маса. Беше извадил от джоба си нещо, което Томас не можеше да види, и го притискаше към сгъвката на дясната си ръка. После затвори за миг очи, премигна бавно и Когато ги отвори, изглеждаше още по-замаян. Главата му бавно се отпусна назад и се опря на витрината.

Мъжът с червената риза се приближи и Томас се намести, за да вижда по-добре. Униформеният вървеше към масата на дрогирания мъж. Една нисичка жена пристъпяше до него и му шепнеше нещо с изплашен вид.

— Томас? — попита Бренда.

Той опря пръст на устните си и кимна към мястото, където предстоеше да се развият събитията. Тя се обърна да погледне нататък.

Мъжът с червената риза изрита дрогирания по крака и той надигна глава. Двамата си размениха няколко реплики, но Томас не можа да ги чуе заради общата глъчка в кафенето. Седналият мъж внезапно бе придобил изплашен вид.

— Трябва да се махаме — прошепна Бренда. — Веднага!

— Защо? — Томас бе любопитен да види какво ще последва.

— Не питай, а ставай — подкани го тя и се надигна.

Тя се отправи към изхода и Томас най-сетне я последва. Но тъкмо се надигаше от стола, Когато униформеният извади пистолет и го насочи към дрогирания мъж, след това допря анализиращото устройство до лицето му. Дрогираният го отблъсна и се хвърли напред, вкопчвайки се в униформения. Томас се ококори, вцепенен от изненада, в този миг пистолетът тупна на пода и се плъзна към касата. Двамата мъже се сгромолясаха върху масата и от нея паднаха на пода.

Униформеният започна да вика и идващ иззад металната маска, гласът му звучеше като на робот:

— Имаме заразен! Всички да се евакуират от сградата!

В заведението настъпи суматоха, въздухът се изпълни с писъци, докато посетителите бягаха към изхода.

Томас съжали, че се е забавил. Трябваше да избяга, Когато имаше възможност. Изведнъж се озова в плътна тълпа, която бе запречила изхода. Бренда не би могла да си пробие път назад, дори да искаше. Томас бе приклещен под масата и гледаше ужасен как двамата мъже се борят на пода, налагат се и всеки се мъчи да се претърколи върху другия.

Томас осъзнаваше, че единствената заплаха за него е да не пострада в мелето. Той имаше имунитет. Не би могъл да се зарази. Останалите посетители се мъчеха отчаяно да си пробият път навън. И съвсем обяснимо, имаше големи шансове някои от тях да станат жертви на заразата. Но докато можеше да стои встрани от блъсканицата, за него нямаше опасност.