Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Муни, значи. — Мъжът изглеждаше изненадан, сякаш не можеше да повярва на думите му.

— Да, муни. Скри се под масата, докато останалите бягаха, а после разправяше, че искал да види какво ще стане. На всичко отгоре заподозрял, че нашият бъдещ побърканяк е вземал блаженството, но не казал на никого. Просто продължил да си сръбва кафето.

Всички погледи се обърнаха към Томас. Той само сви рамене.

Униформеният отстъпи назад и четиримата мъже със защитни костюми наобиколиха поваления нещастник. Един от тях държеше в ръцете си масивен пластмасов предмет. Имаше мундщук в единия край и мъжът го насочи към заразения сякаш е оръжие. Томас се опита да разрови обърканата си памет за някакво обяснение за странното устройство.

— Господине, искаме да изпънете крака — рече един от работниците на поваления. — Дръжте тялото си неподвижно и се опитайте да се отпуснете.

— Аз не знаех! — проплака заразеният. — Откъде можех да знам?

— Знаел си! — кресна му униформеният. — Никой не взема блаженство само за кеф.

— Харесваше ми начинът, по който се чувствах — продължи да упорства заразеният.

— За тази цел има предостатъчно евтина дрога. Стига си лъгал и си затваряй устата! — Униформеният махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха. — Кого го е грижа? Тикайте го в чувала.

Заразеният отново се сви на кълбо, хвана коленете си с ръце и ги притисна към гърдите.

— Не е честно. Аз не знаех! Защо не ме изгоните от града? Кълна се, няма да правя опити да се върна. Кълна се! Кълна се!

Той отново избухна в ридания.

— О, ще те изгонят, не бери грижа — увери го униформеният и погледна към Томас. Сякаш се усмихваше зад маската — очите му сияеха от задоволство. — А ти, муни, гледай внимателно. Ще ти хареса.

Томас изведнъж се изпълни с неистова омраза към униформения. Той откъсна очи от него и погледна към четиримата, които се надвесваха над лежащия мъж.

— Изправи крака! — кресна му един от работниците. — Иначе ще те боли ужасно! Веднага!

— Не мога! Моля ви, оставете ме!

Униформеният се наведе над нещастника, разбута работниците и опря пистолет в лицето му.

— Изправи краката или ще ти пусна един куршум в мозъка, така ще облекча работата на всички. Направи го! — Томас не можеше да повярва на безразличието на униформения.

Очите на нещастника се изпълниха с ужас, той бавно отпусна крака и изопна тяло на пода. Униформеният се дръпна назад и прибра пистолета в кобура.

Мъжът със странния син предмет незабавно зае позиция до главата на нещастния заразен и опря мундщука в челото му, притискайки го в косата.

— Опитай се да не мърдаш. — Оказа се, че е жена, но гласът й иззад маската звучеше още по-зловещо, отколкото мъжките. — Или ще изгубиш нещо.

Томас дори нямаше време да помисли какво може да означава това, защото жената натисна едно копче и от мундщука бликна подобно на гел вещество. Беше синьо на цвят и лепкаво, то се стече бързо по лицето на мъжа и запълзя надолу. Той изпищя, но звукът бе приглушен от стеклия се в устата му гел. Веществото започна бързо да се втвърдява, превърна се в черупка, през която Томас можеше да вижда. За броени секунди половината тяло на заразения застина неподвижно. Томас забеляза, че униформеният го наблюдава и извърна плахо очи към него.

— Какво? — попита Томас.

— Голямо шоу, а? — ухили се мъжът. — Наслаждавай се, докато приключи. След това идваш с мен.

Сърцето на Томас се сви. Имаше нещо садистично в погледа на униформения, докато се навеждаше отново над заразения. Междувременно синият гел бе достигнал краката, обгръщайки ги в твърда пластмасова обвивка. Жената се изправи и Томас видя, че държи в ръцете си празен чувал. Тя го сгъна и го прибра в джоба.

— Да го разкараме от тук — рече тя.

Четиримата се наведоха да вдигнат заразения. Томас не сваляше очи от униформения мъж. Какво, по дяволите, значеше това, че идва с него? Къде? Защо? Ако другият нямаше пистолет, Томас щеше да побегне.

Когато групата се отправи към вратата, там отново се показа Миньо. Готвеше се да влезе вътре, но униформеният вдигна оръжие.

— Спри веднага! — извика той. — Излизай!

— Но ние сме с него. — Миньо посочи Томас. — И трябва да вървим.

— Този няма да ходи никъде. — Мъжът се сепна, сякаш му бе хрумнало нещо. Погледна към Томас, после отново към Миньо. — Чакай малко. И ти ли си муни?

Томас усети, че го завладява паника. Но Миньо бе достатъчно бърз. Той се завъртя и се стрелна навън.