Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Томас се бе облегнал на покрива на колата — изтощен емоционално и физически.

— Какво?

Лицето на Плъха се сгърчи, което му придаде още по-плъхешки вид.

— Става дума за приятеля ти Нют. Боя се, че ужасно е загазил.

— Загазил с какво? — попита Томас със свито сърце.

— Наясно си, че той е заразен с изблика и първите симптоми вече се проявяват.

Томас кимна и се сети за писмото в джоба му.

— Изглежда обаче, че болестта се развива твърде бързо. Симптомите на агресия и раздразнителност, на които и ти бе свидетел, говорят, че скоро ще пострада разсъдъкът му. Очаква го лудост.

Томас пребледня. Беше приел, че Нют няма имунитет, но очакваше последствията да настъпят след месеци, дори година. Ала в думите на Джансън имаше истина — болестта прогресираше твърде бързо. А го бяха оставили сам извън града.

— Би могъл да го спасиш — подхвърли тихо Джансън.

— Наслаждаваш ли се на всичко това? — попита Томас. — Защото понякога ми се струва, че се забавляваш.

Джансън поклати глава.

— Просто си върша работата, Томас. Искам да открием лечение не по-малко от всеки друг. Освен от теб може би, преди да ти отнемем паметта.

— Добре, сега ме остави.

— Надявам се да дойдеш, Томас — повтори Джансън. — Имаш възможност да извършиш велики дела. Съжалявам за нашите различия. Но не забравяй, че трябва да побързаш. Времето ни изтича.

— Ще помисля върху това — измърмори Томас. Беше му неприятно, че се държи любезно с Плъха, но това бе единственият начин да спечели време. Защото в противен случай не бе изключено да завърши като униформения — застрелян от полицейската кола, която висеше на няколко крачки от него.

Джансън се усмихна.

— Това е всичко, за което те моля. Надявам се да те видя скоро.

Екранът угасна и вратичката се затвори, после полицейската машина се издигна и бръмченето й утихна в далечината. Томас я изпрати с поглед, докато се изгуби зад ъгъла. След като изчезна, той сведе глава към мъртвия. Побърза да отмести очи — гледката не беше от приятните.

— Ето го!

Той се обърна и откри, че Миньо тича по тротоара към него, следван от Бренда и Хорхе. Гледка, която накара сърцето му да трепне от щастие.

Миньо спря недалеч, забелязал трупа на униформения.

— Божичко… какво е станало с него? — Той извърна поглед към Томас. — Добре ли си? Ти ли го направи?

Томас се разсмя на абсурдното предположение.

— Да, извадих автомата и го направих на решето.

По изражението на Миньо можеше да съди, че сарказмът му не е бил добре посрещнат. Но Бренда заговори, преди момчето да успее да отвърне.

— Кой го уби?

Томас посочи към небето.

— Една от полицейските коли. Долетя, застреля го, после на екрана й се появи Плъха. Опита се да ме убеди, че трябва да се върна в ЗЛО.

— Човече — въздъхна Миньо, — не можеш дори…

— Успокой се — прекъсна го Томас. — Няма начин да се върна, но фактът, че ме искат толкова силно, може да ни донесе известна полза. Но се притесних за Нют. Джансън смята, че избликът го поразява по-бързо от обичайното. Трябва да се върнем и да проверим как е.

— Наистина ли го каза?

— Аха. И аз му вярвам. Видя как се държеше Нют.

Миньо го погледна с очи, пълни със страдание. Томас едва сега си спомни, че познава Нют две години по-дълго от него. Имали са достатъчно време да се сближат.

— Най-добре веднага да видим какво става с него — повтори Томас.

Миньо само кимна и извърна глава. Томас се изкушаваше да извади от джоба си писмото на Нют и да го прочете, но беше обещал да го стори, Когато настъпи подходящият момент.

— Става късно — обади се Бренда. — Нощем не разрешават да се излиза от града.

Томас едва сега забеляза, че е започнало да се стъмва и небето над тях бе придобило тъмнооранжев оттенък.

Хорхе, който досега бе мълчал, заговори:

— Това не е най-големият ни проблем. Нещо странно стана наоколо, мучачос.

— Какво искаш да кажеш? — попита Томас.

— От половин час хората по улиците съвсем оредяха и последните, които видях, не изглеждаха никак добре.

— Сигурно са се разбягали заради случката в кафенето — изтъкна Бренда.

Хорхе повдигна рамене.

— Не зная. Хермана, ще ти кажа, че тръпки ме побиват от този град. Сякаш е жив и се готви да ни прати нещо наистина гадно.

Томас неволно потрепери. Отново си спомни за Нют.

— Не може ли да се махнем оттук? Да излезем по някакъв начин?

— Може да се опитаме — отвърна Бренда. — Ако имаме късмет да намерим такси, защото сме на другия край на града.