Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Но вътре нищо не помръдваше и сърцето му се сви.

Миньо очевидно се чувстваше по същия начин.

— Нещо не е наред — промълви и хукна към платформата, преди Томас да успее да реагира.

— Най-добре всички да влезем — рече Бренда. — Ами ако Нют е станал опасен?

Томас потрепери при тази мисъл. Без да отговори, той последва Миньо и влезе в тъмния, смълчан берг. Беше задушно, всички системи бяха изключени — нямаше климатизация, нито светлини.

Хорхе вървеше по петите на Томас.

— Ще включа захранването — рече той. — Че иначе ще се стопим от жега и от нас ще останат само кокалите. — След тези думи се насочи към пилотската кабина.

Бренда настигна Томас и двамата надзърнаха в сумрака. Единствената светлина идваше откъм редките люкове. Чуваха Миньо да вика Нют някъде във вътрешността, но никой не отговаряше. Томас имаше чувството, че в душата му е зейнала пропаст, която се разширява и всмуква в себе си всякаква надежда.

— Аз ще тръгна наляво — рече той и посочи малкия коридор към каюткомпанията. — Защо не последваш Хорхе да претърсите горе? Това не е добре, Нют би трябвало вече да ни е посрещнал.

— Да не говорим, че осветлението и климатизацията са спрени — отбеляза тя, изгледа Томас мрачно и пое по коридора.

Томас продължи напред към каюткомпанията. Миньо седеше на една от койките и четеше с каменно изражение смачкана бележка. Изглеждаше още по-измършавял заради помръкналото си лице.

— Какво е това? — попита Томас.

Миньо не отговори. Продължаваше да се взира в бележката.

— Какво има?

Миньо най-сетне вдигна глава.

— Ела сам да видиш.

Протегна бележката с една ръка и се захлупи по очи на койката. Сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— Отишъл си е.

Томас се приближи и взе бележката. Вътре бе надраскано с черен флумастер:

Те проникнаха вътре по някакъв начин. Отвеждат ме да живея с останалите побърканяци.

Вероятно така е по-добре. Благодаря, че бяхте мои приятели.

Сбогом.

— Нют — прошепна Томас. Името на неговия приятел увисна във въздуха като съобщение за смърт.

Скоро всички отново се събраха в каюткомпанията. Трябваше да обсъдят как да продължат, но в действителност не знаеха какво да си кажат. И четиримата седяха, свели глави и забили погледи в пода. Томас не можеше да прогони Джансън от мислите си. Дали връщането му при него наистина би допринесло за спасяването на Нют? Всяка частица от съществото му се бунтуваше срещу завръщането в ЗЛО, но ако го направи, ако успее да завърши изследванията…

Миньо пръв наруши мрачното мълчание.

— Искам вие тримата да ме чуете — изгледа ги бавно един по един. — Откакто избягахме от ЗЛО, се съгласявам с всички ваши решения, независимо до какво ни довеждаха. И не съм се оплаквал. Поне не много. — Той се ухили мрачно на Томас. — Но сега, в този момент, аз ще взема решението, а вие ще направите каквото ви казвам. И ако някой от вас се откаже, вървете по дяволите!

Томас вече се досещаше какво ще поиска неговият приятел и бе съгласен.

— Зная, че всеки от нас има по-големи цели — продължи Миньо. — Трябва да се свържем с „Дясната ръка“, да решим как ще постъпим със ЗЛО, всички тия глупости за спасяването на света. Но първо искам да намерим Нют. И това не подлежи на обсъждане. Четиримата — всички ние — ще летим докъдето е нужно и ще измъкнем Нют.

— Наричат го побърканяшки дворец — промърмори Бренда. Томас я погледна, но тя бе извърнала глава настрани. — Вероятно е там. Някои от тези типове с червените униформи, изглежда, са проникнали в берга, открили са Нют и са установили, че е заразен. Все пак е успял да ни напише бележка. Почти съм сигурна, че така е станало.

— Звучи логично — кимна Миньо. — Да не си била там?

— Не. Всеки голям град си има свой побърканяшки дворец — място, където пращат заразените да живеят, докато съвсем откачат. Не зная какво правят с тях след това, но дворецът не е красива гледка, противно на названието му. Мога само да си представя какви ще са последствията за Нют. Там управляват мунита и им плащат доста добре за това. Ако искате да отидем, трябва първо добре да си помислите. Защото нямаме никакви муниции и ще бъдем беззащитни.

Въпреки мрачната картина, която Бренда обрисува, Миньо почувства проблясък на надежда.

— Приключихме с мисленето. Знаеш ли къде е най-близкият дворец?

— Да — отвърна Хорхе. — Подминахме го, докато идвахме насам. В другата страна на долината, в подножието на онези планини на запад.