Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Униформеният сръчка леко Томас и двамата продължиха нататък. Докато вървяха, Томас се върна в мислите си към предупреждението от плаката. Фактът, че вирусът е създаден от човека, не само го изплаши, но и пробуди някакъв далечен спомен, който все не успяваше да изрови. Макар в предупреждението да не се казваше открито, той знаеше, че има още нещо, и за първи път съжали, че няма достъп до предишната си памет.

— Ето тук е.

Гласът на униформения го върна в настоящето. Малка бяла кола ги очакваше в дъното на улицата, на десетина крачки по нататък. Томас отчаяно се опитваше да измисли някакъв изход от ситуацията. Но можеше ли да рискува да бъде застрелян?

— Ще седнеш на задната седалка — нареди мъжът. — Без проблеми, ясно? Вътре имам белезници и ще те гледам, докато сам си ги слагаш. Мислиш ли, че ще се справиш, без да направиш някоя глупост?

Томас не отговори. Надяваше се отчаяно, че Миньо и останалите са наблизо и готвят някакъв план. Трябваше му някой, който да отвлече вниманието на униформения.

Стигнаха колата и униформеният извади ключовете, за да ги опре до предния прозорец. Ключалката щракна и той отвори задната врата, насочил пистолета към Томас.

— Влизай. Веднага!

Томас се подвоуми, оглеждайки улицата, но не видя никого. Районът бе пуст, после зърна някакво движение с крайчеца на окото си. Увиснала във въздуха кола, голяма почти колкото полицейската. Обърна се и видя, че летящата полицейска патрулка се снижава и насочва към тях. Бръмченето от двигателя й се усилваше.

— Казах да влизаш — процеди през зъби униформеният. — Белезниците са на подложката по средата.

— Насам идва полицейска кола — рече Томас.

— Да, и какво? Само си патрулира, това й е работата. Хората, които я управляват, са на моя страна, не на твоя. Такъв ти е късметът, приятелче.

Томас въздъхна — все пак си заслужаваше да опита. Къде ли са неговите приятели?

Огледа района за последен път, сетне се наведе и влезе в колата. Тъкмо вдигаше глава към униформения, Когато във въздуха отекнаха картечни откоси. Мъжът се олюля, завъртя се и тупна по гръб, като продължаваше да подскача. Куршумите се забиваха в гърдите му и хвърляха искри от металната маска. Той изпусна пистолета, маската му се изтърколи с дрънчене на настилката. Пред ужасения поглед на Томас униформеният се завъртя на една страна и застина неподвижно.

И тогава изстрелите утихнаха. Томас не смееше да помръдне, питайки се какво ще последва. Чуваше ритмичното бръмчене на увисналата отгоре кола и си даваше сметка, че тя е източникът на атаката. Машината бе роботизирана и тежковъоръжена. От говорителя на покрива долетя познат глас:

— Томас, излизай от колата.

Томас потрепери. Би познал този глас навсякъде.

Беше Джансън. Плъха.

Томас не можеше да овладее изненадата си. Първо се поколеба, но после се стрелна навън. Полицейската кола се поклащаше на метри от него. Отстрани се появи прозорче, зад него екран, на който се виждаше лицето на Джансън.

Завладя го облекчение. Това наистина бе Плъха, но той не беше в летящата кола — виждаше само неговия образ.

— Какво стана? — попита той. Опитваше се да не гледа към окървавения мъж на земята. — Как ме намери?

Джансън го наблюдаваше с мрачно изражение.

— Повярвай ми, положих доста усилия и извадих късмет. Можеш да ми благодариш. Току-що те спасих от ловец на глави.

Томас се разсмя.

— Сигурно ти си този, който им плаща. Какво искаш?

— Томас, ще бъда откровен с теб. Единствената причина, поради която не дойдохме в Денвър, за да те заловим, е високият риск от заразяване. Това е най-безопасният начин за връзка с теб. Призовавам те да се предадеш и да завършим изпитанията.

Томас едва се сдържа да не изкрещи. Защо да се връща в ЗЛО? Ала пред очите му все още бе убийството на униформения. Не биваше да преминава границата.

— Защо да се връщам?

Джансън го гледаше безизразно.

— Анализирахме окончателните данни за избор на Последния кандидат и ти излезе отпред. Имаме нужда от теб, Томас. Сега всичко е в твоите ръце.

„Само през трупа ми“ — помисли си момчето. Но подобни думи нямаше да го отърват от Плъха. Ето защо завъртя глава и се престори, че обмисля чутото, а после каза:

— Ще помисля върху това.

— Надявам се да го сториш. — Плъха помълча малко. — Има нещо, което, струва ми се, съм длъжен да ти кажа. Най-вече, защото ще повлияе на решението ти. Ще те накара да осъзнаеш защо трябва да направиш това, което искаме от теб.