Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Колкото са по-заразени, колкото по-напреднала е болестта, толкова по-отчаяни стават. Наистина се съмнявам, че пазачите…

Миньо я прекъсна.

— Ето какво може да е станало. Алармите са се задействали не заради нас, а защото са проникнали побърканяците. Те са взели оръжия от склада, зашеметили са случайни жертви и са започнали да се хранят с телата им. Може би срещнахме толкова малко пазачи, защото останалите са мъртви!

Томас бе виждал какво правят побърканяците, Когато полудеят напълно, и това бяха спомени, които би предпочел да заличи завинаги в паметта си. Нещастници, живели толкова дълго с изблика, че мозъците им са били проядени докрай. Почти като животни в човешка форма.

Бренда въздъхна.

— Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че си прав. — Тя помисли малко. — Да, това обяснение ми се струва най-логично. Някой е дошъл и е взел оръжията.

Томас го побиха ледени тръпки.

— Ако наистина е така, проблемите ни са много по-сериозни, отколкото си мислехме.

— Щастлив съм да видя, че човек без имунитет към изблика не е единственият с все още работещ мозък.

Томас се обърна, за да установи, че Нют е застанал на вратата.

— Следващия път по-добре обясни какво мислиш, вместо да се нахвърляш върху другите — тросна се Миньо и в гласа му нямаше и капчица състрадателност. — Не съм си помислял, че ще изгубиш толкова бързо разсъдък, но се радвам, че се върна. Със сигурност ще ни трябва побърканяк, който да подуши къде се спотайват другите побърканяци, ако са нахлули в сградата.

Томас трепна от острата забележка и погледна към Нют, за да види каква ще е реакцията му.

Определено не изглеждаше доволен — личеше си по изражението му.

— Никога не знаеш кога да си затвориш плювалника, нали, Миньо? Все трябва последната дума да е твоя.

— Млъкни бе, сбръчканяк — озъби се Миньо. Говореше спокойно, но Томас бе готов да се закълне, че всеки миг ще си изпусне нервите. Напрежението в стаята бе почти осезаемо.

Нют доближи бавно Миньо и застана пред него. След това замахна чевръсто и го удари в лицето. Миньо се олюля и се блъсна в опразнените рафтове. После скочи напред, сграбчи Нют и двамата тупнаха на пода.

Всичко стана толкова бързо, че Томас направо не повярва на очите си. Изтича при тях и задърпа Миньо за ризата.

— Прекратете! — кресна ядосано, но двете момчета продължаваха да се боричкат и налагат.

Бренда притича да помогне и двамата с Томас най-сетне успяха да издърпат Миньо настрани, но той продължаваше да диша тежко и да размахва юмруци. При едно от тези замахвания лакътят му прасна Томас по брадичката и пробуди гнева му.

— Как може да сте такива тъпаци? — извика Томас, притиснал ръцете на Миньо зад гърба му. — Бягаме най-малко от един противник, по-вероятно от двама, а вие, момчета, сега намерихте да се млатите?

— Той започна! — тросна се Миньо и без да иска, наплю Бренда.

Тя избърса лицето си.

— Ти да не си на осем годинки?

Миньо не отговори. Продължи да се бори още малко в прегръдката на Томас, но после се предаде. Томас бе омерзен от цялата тази случка. Не знаеше кое е по-лошо — че Нют вече показва белези за болен разсъдък или че Миньо — този, който би трябвало да се контролира — се държи, сякаш му хлопа дъската.

Нют се изправи и опипа с пръсти зачервеното петно на лицето си, където вероятно Миньо го бе ударил.

— Аз съм виновен — призна той. — Всичко ме дразни. Вижте, най-добре решавайте какво ще правим. Аз имам нужда от почивка. — След тези думи той отново напусна помещението.

Томас въздъхна обезсърчено. Пусна Миньо и изпъна смачканата си риза. Нямаха време за дребни разпри. Ако искаха да се измъкнат оттук, трябваше да действат като екип.

— Миньо, подбери още няколко гранатомета и вземи два пистолета от оня рафт. Бренда, ще напълниш ли една кутия с муниции? Аз ще ида за Нют.

— Разбрано — кимна тя и се огледа. Миньо не отговори, но се зае да тършува по рафтовете.

Томас излезе в коридора — Нют бе седнал на пода на двайсетина крачки по-нататък, опрял гръб на стената.

— По-добре мълчи — изръмжа той, Когато Томас го приближи.

„Страхотно начало“ — помисли си Томас.

— Слушай, нещо странно стана. Или ЗЛО отново ни подлагат на изпитание, или това място гъмжи от побърканяци, които избиват хората където им падне. Каквото и да е, трябва да намерим нашите хора и да изчезваме.

— Зная. — Това бе всичко. Нищо повече.

— Тогава ставай и идвай да ни помагаш. Ти ни даваше зор, караше ни да бързаме. А сега си седиш в коридора и не помръдваш.