Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Зная. — Същият отговор.

Томас никога досега не бе виждал Нют такъв. Изглеждаше изгубил надежда и отдаден на отчаянието.

— Започваме да полудяв… — той спря, вероятно преди да каже нещо още по-страшно. — Тоест…

— Просто млъкни — прекъсна го Нют. — Усещам, че нещо става в главата ми. Не се чувствам съвсем наред. Но няма нужда да се плашиш за кожата ти. Дай ми малко време и ще се оправя. Ще ви помогна да се измъкнете, пък тогава ще му мисля.

— Какво искаш да кажеш с това — да се измъкнете?

— Да се измъкнем, добре. Просто ме остави на мира една минутка.

Светът на Езерото изглеждаше на хилядолетия зад тях. В онези дни Нют бе спокойният и разсъдливият — а сега той заплашваше да разкъса групата им. Сякаш искаше да каже, че няма значение дали ще избяга, че по-важното е да се спасят другите.

— Ами добре — въздъхна Томас. Не му оставаше друго, освен да се държи с Нют както винаги. — Но разбираш, че не можем да губим повече време. Бренда събира муниции. Трябва да й помогнеш да ги отнесе в хангара на берга.

— Ще стане. — Нют се надигна от пода. — Първо трябва да взема нещо — няма да ме забави много. — Той се отдалечи към приемното.

— Нют! — извика Томас, учуден какво ли може да е намислил. — Не прави глупости, трябва да тръгваме. И да се държим заедно.

Но Нют не спираше. Дори не се обърна да погледне към Томас.

— Трябва да взема нещо! След две минутки се връщам.

Томас поклати глава. Повече нищо не можеше да направи или да каже, за да върне приятеля си. Обърна се и се прибра в оръжейната.

Томас, Миньо и Бренда нарамиха всичко, което можеха да носят. Томас държеше един гранатомет, а втори бе преметнал на гърба си. Напъха два пистолета в предните си джобове и няколко пълнителя в задния. Миньо направи същото, Бренда носеше картонена кутия, пълна със синкави гранати и още патрони. Тя също се бе въоръжила с гранатомет.

— Кутията май е тежка — Томас протегна ръце. — Ако искаш…

— Мога да се справя, докато се върне Нют — възрази Бренда.

— Кой знае какво е намислил този тип — промърмори Миньо. — Никога досега не се е държал така. Избликът направо му разяжда мозъка.

— Каза, че скоро ще е тук. — Томас бе уморен от поведението на Миньо — той само влошаваше нещата. — И внимавай какво говориш пред него. Последния път ти го предизвика.

— Помниш ли какво ти казах в камиона, Когато бяхме в града? — попита го Бренда.

Внезапната промяна на разговора го изненада, както и това, че връща мислите му към Обгорените земи. Към времето, Когато го бе излъгала.

— Какво? — попита. — Да не би да твърдиш, че някои от нещата, които си казала там, са били истина? — В онази нощ я чувстваше толкова близка. Осъзна, че се надява да отвърне утвърдително.

— Томас, съжалявам, че те излъгах за причината да бъда там. И за това как избликът е започнал да променя ума ми. Но останалото бе вярно. Кълна се. — Тя млъкна и го погледна в очите. — Както и да е, говорихме как повишените нива на мозъчна активност в действителност ускоряват процеса на разрушение — нарича се когнитивна деструкция. Ето защо лекарството — блаженството — е толкова популярно сред хората, които могат да си го позволят. Блаженството забавя мозъчната дейност. Удължава времето, преди съвсем да ти захлопа дъската. Но е много скъпо.

Мисълта за хора, живеещи в свят, който не е част от грандиозен експеримент, или спотайващи се из разнебитени сгради, както бе видял в Обгорените земи, сега му се струваше нереална.

— И тези хора все още ли водят нормален живот — ходят на работа, или каквото е там?

— Правят каквото е нужно, но се чувстват много по-спокойни. Ако си пожарникар, спасяващ деца от огнен ад, няма да се притесниш особено, ако изпуснеш няколко от тях в пламъците.

Тази мисъл накара Томас да потрепери от ужас.

— Това е толкова… извратено.

— Трябва да си намеря малко от вашето лекарство — промърмори Миньо.

— Пропускаш най-важното — продължи Бренда. — Помисли си за ужаса, през който е преминал Нют, за всички решения, които е трябвало да взема. Нищо чудно, че избликът напредва толкова бързо при него. Вълненията, които е преживял, са много по-силни, отколкото при обикновените хора.

Томас въздъхна и отново усети, че сърцето му се изпълва с печал.

— Какво пък, нищо не можем да направим, докато не стигнем някое по-безопасно място.

— Да направим какво?

Томас се обърна, Нют отново бе застанал на вратата.

— Нищо, няма значение — рече той и затвори уморено очи. — Ти къде беше?