Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Томи, трябва да говоря с теб. Само с теб. За няколко секунди.

„Сега пък какво?“ — зачуди се Томас.

— Какво става? — озъби се Миньо.

— Оставете ни за малко. Трябва да дам нещо на Томас. Само на него и на никого друг.

— Каквото и да е, побързайте. — Миньо нагласи презрамката на своя гранатомет. — Не бива да се бавим повече тук.

Томас пристъпи в коридора и последва Нют, изплашен до смърт от това, което можеше да каже неговият приятел. Секундите бавно се нижеха.

Те се отдалечиха на няколко крачки от вратата, преди Нют да спре и да се обърне към него. Подаде му малък, запечатан плик.

— Пъхни това в джоба си.

— Какво е то? — Томас го обърна. От другата страна пликът също не беше надписан.

— Просто го прибери в джоба, мама му стара.

Томас побърза да изпълни заръката, объркан, но и изпълнен с любопитство.

— А сега ме погледни в очите. — Нют щракна с пръсти.

Сърцето на Томас се сви от страданието, което видя там.

— Какво има?

— Не е необходимо да го знаеш още отсега. Не бива да го знаеш. Но трябва да ми обещаеш — и говоря напълно сериозно.

— Какво?

— Закълни се, че няма да прочетеш писмото, докато не настъпи времето.

Томас нямаше търпение да види какво има вътре — понечи да извади плика, но Нют го спря.

— Когато настъпи времето? — повтори Томас. — Откъде ще знам…

— Ще знаеш и още как! — тросна се Нют. — А сега се закълни. Закълни се! — Момчето трепереше неудържимо, докато произнасяше тези думи.

— Добре! — Томас бе истински изплашен за него. — Кълна се, че няма да го прочета, докато не настъпи времето. Но защо…

— Разбрахме се — отряза го Нют. — Ако нарушиш обещанието си, никога няма да ти простя.

Томас искаше да протегне ръка и да докосне своя приятел. Да разчупи стената между тях. Но остана неподвижен, Когато Нют се обърна и се върна в арсенала.

Томас трябваше да се довери на Нют. Да го направи за своя приятел. Но любопитството го изгаряше като горски пожар. Знаеше обаче, че няма време за губене. Трябваше да измъкнат всички, които намерят, от този проклет комплекс. Би могъл да обсъди по-подробно проблема с Нют, докато са на берга — ако успеят да стигнат хангара и убедят Хорхе да им помогне.

Нют се върна от оръжейната с още една кутия с муниции, следван от Миньо и Бренда, нарамили оръжията си.

— Да идем да потърсим другите — предложи Томас. Те поеха назад по пътя, по който бяха дошли, подредени в колона.

Търсиха около час, но другарите им сякаш се бяха изпарили. Плъха и пазачите, които бяха оставили, също се бяха скрили, столовата, спалните и останалите стаи бяха съвсем пусти. Нито хора, нито побърканяци. Томас Се боеше, че нещо ужасно се е случило, след като си бяха тръгнали.

По някое време му хрумна една идея.

— Хора, беше ли ви позволено да се движите свободно наоколо, докато аз бях заключен? — попита той. — Сигурни ли сте, че не сме пропуснали някое място?

— Ако сме, ще е някое, за което не знам — отвърна Миньо. — Бих се изненадал, ако няма тайни помещения.

Томас се съгласи, но не мислеше, че могат да си позволят още време за търсене. Единственият им шанс бе да продължат към хангара.

Вървяха от доста време, Когато Миньо внезапно замръзна неподвижно. Беше наострил слух. Не се виждаше много добре, защото коридорът бе осветен от мъждиви аварийни лампи.

Томас спря заедно с другите и се опита да затаи дъх и да се ослуша. И веднага го чу. Нисък звук, подобен на стенание, от което по гърба му пробягнаха тръпки. Идваше недалеч пред тях, от един от редките прозорци, който надзърташе към голяма стая. От мястото си Томас виждаше, че стаята тъне в мрак. Стъклото на прозореца бе разбито отвътре — на пода имаше счупени стъкла.

Вопълът прозвуча отново.

Миньо опря пръсти на устните си и внимателно остави двата гранатомета на пода. Бренда направи същото, а Нют се освободи от кутията с муниции. Четиримата стиснаха своите оръжия и Миньо ги поведе бавно напред. Звукът бе като от човек, сънуващ кошмар. Безпокойството на Томас растеше с всяка крачка. Боеше се от това, което щяха да видят.

Опрял гръб на стената, Миньо се плъзна до ръба на прозореца. Вратата към стаята бе от другата страна. Затворена.

— Готови — прошепна Миньо. — Сега.

Той се завъртя и насочи гранатомета към тъмната стая. Томас застана вляво от него, а Бренда отдясно, с вдигнати оръжия. Нют остана да им пази гърбовете.

Томас бе опрял пръст на спусъка, готов да го натисне при първа необходимост. Чудеше се какво ли ще заварят в стаята. Червената светлина на аварийните лампи не разкриваше много, но подът изглеждаше покрит с някакви тъмни купчинки. Нещо бавно се движеше. Очите му постепенно привикнаха и той започна да различава силуети в черни дрехи. И забеляза въжета.