Чайна Миевил - Морелси

— Значи номерът е минал — каза Деро.

— На Локомотивден казахме, че ще тръгнем — обясни Калдера. — За да си осигурим малко време, преди някой да се досети да провери или тръгне да ни преследва.

— Да ви преследва? — попита Шам. — Вие действително ли смятате…?

— Съмнение няма — отвърна Деро.

— Да — потвърди Калдера. — Ще ни преследват. Твърде много слухове се носят за това какво са търсили родителите ни. — Тя потърка палец и показалец, жест, означаващ пари.

— Вие казахте, че не било заради това — рече Шам.

— Не беше. Но на слуховете не им пука заради това ли е било или не. и затова… — Тя долепи пръст до устните си.

Мислите на Шам препускаха като колела на влак на предела на скоростта.

— Защо искате да заминете? — попита той.

— А ти не искаш ли? — попита го Калдера.

— Не знам! — Да проучва. Да открие нещо ново. Там, далече. — Ами моето… моето семейство? — попита той и млъкна. Чакай, Трус и Воам щяха ли да са против той да замине?

Да, щяха. Но не толкова, колкото той години наред да бъде нещастен, некадърен доктор.

— Струва ми се — заговори бавно Шам, като се мъчеше да обмисля всяка своя дума, — че те искаха аз да преуспея, дори може би да намеря своя собствена философия.

— Аз мислех, че само капитаните го правят — рече Деро.

— От доктор можеш да станеш капитан. Макар и да не смятам, че те чак толкова са се замисляли върху това. — Онова, с което Трус и Воам бяха наясно, беше, че в него има празнина, която трябва да бъде запълнена, помисли си Шам с мъничко тъга по тях.

— Деро — каза Калдера. — Върви го вземи. Ти искаш ли да философстваш? — попита тя Шам, когато брат ѝ излезе. — Да се вманиачиш по някакво животно? Да му припишеш смисъл? Да му посветиш живота си? — В тона ѝ нямаше ни капка подигравка. Тя залитна под товара си. — Има места, където релсите продължават от брега към горните земи.

— Релсореките, да — каза той.

— Да. Някои се изкачват нагоре в планините. Право в горните земи.

— и отново се спускат надолу някъде другаде. Всички те отново се вливат в морелсите.

— Някои отиват до старите мъртви градове там, горе.

— и отново излизат от тях — каза Шам. Калдера го изгледа.

— Това е тежко — каза тя. Нейният товар, не историята. Шам го пое от нея и го отнесе на кея. Там спря и се загледа.

Нещо идваше насам между могилките, надигащи се сред морелсите. От земята около него щръкваха любопитни къртичи муцуни. Деро идваше насам с… Ами, с влак.

Локомотивът беше чипоноса, яка на вид машина с няколко вагончета, закачени отзад. От двете му страни имаше стъклени илюминатори. Дейби се втурна в разделящото ги въздушно пространство, за да го проучи. Локомотивът беше брониран и без комин. Нямаше никакви издайнически отходни газове, които Шам да види или да подуши. А релсите не бяха електрифицирани.

— Как работи? — прошепна той.

Деро се показа от идващата насреща машина. Погледна нагоре към Дейби, който пикира, докато завиваше, и изви крилете си под ъгъл.

— Калдера! — провикна се Деро.

Тя застана до Шам.

— Значи ние тръгваме — каза му тя. Огледа морелсите през пролуките на околните скали. Тук завързана плетеница от линии, там — сложна стрелка. — Е… Ти искаш ли да дойдеш, Шам?

и Дейби изграчи — необичаен гарванов звук, сякаш беше чул идеята и тя го развълнува, а Деро се провикна:

— Калдера, айде бе!

— Ами ако е страшно? — издърдори Шам. — Ами ако всичко свърши с плач? Не е като да няма предупреждения. Точно ти ми напомни, че тази юдол е окаяна!

Калдера не отговори. Тя и брат ѝ се обърнаха едновременно и се взряха в къщата. Шам знаеше, че мислят за татко Байро. От очите на Калдера бликнаха сълзи. Позадържаха се там, а тя после безмълвно ги изтласка обратно надолу.

Шам можеше да тръгне с тях. и макар че нямаше да е търсач на останки, нито влаков лекар, нито къртоловец, щеше да бъде нещо друго.

Но той не казваше нищо; мина време, а той все така не казваше нищо. Чуваше се как мълчи. Калдера го гледа дълго, продължително. Най-сетне тъжно сви рамене. Влакът идваше. Стрелките по пътя му прещракваха. Калдера извърна лице от Шам и погледна нататък.

Влакът ускоряваше ход по-бързо, отколкото Шам би могъл да си представи. А и завиваше по-акуратно. Той, наопаки, не помръдваше.

— Чакайте! — извика той и най-сетне се втурна напред. Ала тичаше бавно, а влакът беше бърз, и ето, вече беше на края на кея и се отваряше врата, и Калдера скочи вътре, без да го поглежда, решително без да го поглежда, и влакът отново потегли. Как стана толкова бързо? Що за авангардна, стъкмена от останки машина караха те?