Чайна Миевил - Морелси

Тя си мислеше за Шам с благодарност за сведенията, които им бе донесъл, за снимката, която им бе показал. Чукаше по клавишите на татко Байровия ординатор. Извличаше информация. Съпоставяше я с тяхната собствена информация, включително и с описанията на Шам. Започна да съставя маршрут.

С усещането за далечна привързаност Калдера съжаляваше, че Шам не дойде. Отхапа няколко хапки от сандвича, попя си.

Една аларма изблея и засия в червено. Тя прегледа своята тракаща информация. Предстоеше смяна на ширината на линиите.

Тя занатиска копчетата. Колко ли ето тази технология е възбуждала бюргерите, търсачите на останки, каперите на Манихики, помисли си тя.

Раскаба-так — влакът забави ход, ала не много, — едно-две дръпвания на лостове, поредица от превключвания и локомотивът се разтърси точно като подплашено животно; от долната му част се подадоха скоби, поеха теглото му в движение, повдигнаха го за миг, механизмите се завъртяха, колелата на временно повдигнатия влак се плъзнаха и се събраха, за да се върнат на земята — сникт! — върху новите, по-тесни релси.

Нямаше проточили се часове на сложни врътки с релсите и колелата, смяната на коловозите се осъществяваше за секунди. Калдера включи в песента си поздравителни и похвални слова за своето семейство.

Не събуди Деро, когато подминаха купчина метал, и тя внезапно заподозря, че това е един от вагоните на родителите ѝ. Зарязани от тях още в началото на пътешествието им по незнайни причини. Не каза нищо.

Когато ѝ се доспа, тя спря влака и задейства защитата му. Ординаторът сигурно би успял да продължи пътешествието и без надзор, но тя би предпочела да избегне всякакъв риск. Скоро щеше да стане пет часът и да дойде редът на Деро.

и в последвалия ден, и дни наред след това Шроук продължиха целенасоченото си пътуване през враждебната земя. Поемаха по творчески маршрути из морелсите към най-затънтените му и занемарени кътчета и следваха тайния маршрут на своето семейство в търсене на незнайното откритие на техните майка и баща.

Най-важната наука без съмнение е феровиаокеанологията — изучаването на самите железни линии на морелсите. Тя господства над всички проучвания и ги свързва. При правилния подход тя се простира подобно на релсите и траверсите върху размишленията от всички области на науката. Да изучаваш релсите означава не само да изучаваш металургията, чрез която е произведено изграждащото ги веществото, а и приложните технологии, грижещи се за тяхната изправност — тяхната поддръжка, почистване и ремонт чрез тайните служения на ангелите локомотиви. Означава да изучаваш биологията, да градиш хипотези за връзката между леговищата на всички подземни животни — и ерухтонните, и тези, които вечно са под пръстта — и заплетените линии над тях.

Означава да изучаваш символология. Още от времето на свадата между боговете, откакто останалата част от света е добила форма и е започнала да съществува, за да служи на естетическите и символически нужди на морелсите, ние — градове, континенти, села, влакове, и ти, и аз — сме функции на релсите.

Ако стигне надалече, една железничарка ще открие поклонници на богове с всякакви форми и размери, с всякакви способности, от всякакви вероизповедания и с всевъзможни склонности, и не само богове — извисен морал, духове на предците, абстрактни принципи. В Северен Питман теологията е особено поразителна. Там една църква проповядва паметното учение, че ако всички влакове спрат заедно само за миг, ако никакви колела не тракат по железния път, целият човешки живот моментално ще угасне. Защото подобни шумове са хъркането, диханието насън на морелския свят и релсите са тези, които ни сънуват. Не ние сънуваме релсите.

В съвсем други краища на морелсите един много по-стар, много по-традиционен влак пухтеше на юг. Пътят му не бе толкова странен като този на Шроук, той пътуваше само по една линия с постоянна ширина, ала с не по-малък устрем.

Това бе „Медис“, отново погнат от алчна котерия, свадлива опашка на комета от гларелси, които нагъваха подхвърляните от железничарите отпадъци. Само един ден им бе нужен, един ден бързо и решително препускане, и Манихики, крайните му предели с десетките скалички, стърчащи между релсите, останаха далече. Релсова шир, напред, на юг! Може би с малко меланхолия.

В последния ден на „Медис“ на Манихики неколцина души, разбира се, закъсняха да се върнат на палубата. Един по един те се прибираха и един по един бяха наказвани. Не твърде тежко — това си беше типично дребно нарушение.