Чайна Миевил - Морелси

— Сега — каза тя. — Ще видим.

— Гущери! — прошепна Мбендей най-сетне — кълнеше, споменавайки странните богове игуани на Мендана, неговия дом. — Знаела си какво е това. Обаче си знаела и че ние няма да дойдем, ако и ние знаем. Видяла си го. Такъв ти е бил планът. Първи етап. Не е ли тъй, капитане? — В гласа му се долавяше колкото гняв, толкова и възхита.

Капитанката не каза нищо. Тя натисна едно копче на кутията в ръката си и заразчита светлинните сигнали. Скенерът в ръката ѝ проследяваше подземния ход на нейната немезида, изпращаше информация от следача, който бе изстреляла в плътта на кърта великан.

Това бяха среднодостъпните морелси — все още не най-дълбоките открити релси далече от сушата, нито заливите и строго вардените протоци на териториалните участъци. Линиите и влаковете по тях се виеха през гори от закърнели, жилави дървета.

— Уу, уу! — подвикна Деро и отклони влака на Шроук по-далечко от струпаните като барикада сгради на някакво мъничко, кацнало на скалите селце, и отново се втренчи в прозорците откъм лоста в стадото дребни човекоподобни маймуни, които го наблюдаваха от дърветата. Още веднъж се опита да ги изимитира. — Иии, иии! — и заподскача нагоре-надолу.

Маймунското семейство наблюдаваше преминаването на влака превзето и начумерено. Най-възрастната женска изсумтя и се изпика. Останалите се отдалечиха по клоните, ръка подир ръка.

— Чшшш — рече Деро. — Тъпи животни. Нали?

— Както кажеш — отвърна Калдера, докато пишеше в железопътния дневник на Шроук.

— Стига де, Кал, нали щяхме да си караме кефа.

— Да си караме кефа? — произнесе тя бавно и остави книгата. — Да си караме кефа? Ти знаеш ли накъде сме тръгнали? Не знаеш, много ясно. Нито пък аз. Там е целият смисъл. Обаче знаеш, че това не е шега работа. Ние даваме обещание, ето какво. На тях. Та пак да те попитам — смяташ, ли, че ще е веселко?

Тя се втренчи в брат си. Той я погледна в очите. Беше по-дребен от нея, и то доста, но вирна брадичка, набърчи чело и заяви:

— Да. Малко.

и след миг Калдера се отпусна, въздъхна и каза:

— Да… Сигурно трябва да е и малко весело. Виж какво ще ти кажа. — Тя погледна към горичката, която бяха напуснали. — Като минем през следващата гора, ще замеряме маймуните с плодове.

Друга характерна черта на тези нито вътрешни, нито външни участъци — покрай скалните рифове, полетата с разпръснати останки, непропорционално нащърбени с метал, дърветата и тесните протоци между островите от суша — беше, че те бяха опасни. Водете се по картите, машинисти. и бяха още по-опасни, ако си решил да пътуваш нощем.

Шроук бяха решили да пътуват нощем. С инструменти нащрек, те седяха сред мигаща пещера от диоди, а влакът им напредваше. Тази беззвездна вечер беше още по-мрачна от обичайното — пред тях се виждаха само далечните, беззвучни въртящи се бели лъчи на поредния фар.

— Тук полекичка — измърмори си Калдера и прегледа картата, която предупреждаваше, че релсите минават опасно близо до падащи камъни и плаващи пясъци.

— Да го вземат мътните — измърмори тя, забави ход и свери маршрута. — Ще ни закарам нататък — каза тя. — Това трябва да е Убежище Добър фар. — Тя пак провери на картата. — Значи, ако тръгнем по този маршрут…

Тя зацъка с дистанционното по разни стрелки, като бавно избираше кои щяха да ги изведат до фара. Колелетата шептяха по желязото. Мънички сенки караха светлината да трепти, когато нощни птици и прилепи настояваха пред лъча за летателните си права.

— Къде се намираме сега? — попита Деро. Калдера посочи на картата. Деро се намръщи. — Наистина ли? — попита той.

— Знам те какво ще кажеш. — Калдера скръцна със зъби и влезе в схватка с управлението. — Знам, знам, от посоката на линиите сигурно си заключил, че сме малко по на север, нали? Ами… — Влакът затрополи по несигурна земя. — Ами тези карти не са от най-съвременните. Сигурно грешат.

— Щом казваш — рече колебливо Деро. — Искам да кажа… — Той се взря в тъмното.

— Е, няма какво друго да е, нали? — възкликна Калдера. Нагласяше, превключваше. — Я виж фара. Няма да са построили нов я! Нали?

Но, разбира се, когато последните думи излязоха от устата ѝ, Калдера вече си беше отговорила на въпроса наум. Деро я гледаше и нищо не разбираше, но погледът ѝ го ужаси. Някакви проблясъци навън отклониха вниманието му. Твърде близо святкаше.

— На тоя бряг има нещо — каза той.

— Спри! — кресна Калдера и удари здраво, много здраво спирачката. Колелетата на влака наддадоха негодуващ писък и той неохотно спря. Деро залитна и падна. — Назад, назад, назад! — кресна Калдера.