Чайна Миевил - Морелси

— Ти какво…?

— Провери отзад! — Лъчът мина над тях. Влакът бавно се размърда отново и тръгна назад, по-далече от един къс мрак сред многото.

— За какво да се оглеждам? — попита Деро.

— За каквото и да е зад нас.

— Нищо няма.

— Идеално! — заяви Калдера и ускори на заден ход. — Продължавай да оглеждаш! Ще завием, когато можем.

и отстъпващият влак се заклати, ослепителното сияние на фара му се люшна и освети на няколко метра по-встрани, и Калдера видя колко близо и от двете страни на избрания от тях път се издигат кремъчни скали. Беше на един дъх разстояние да вкара влака в проход, от двете страни на който над тях, върху огромните скали, готови да се сближат и да я съборят от релсите, мълчаливи фигури наблюдаваха.

Успя да си поеме дъх и прехапа устна. Лъчът се люшна пак и освети бледите лица на причакващите. Те гледаха отстъпващата ѝ железница, гледаха през стъклото, през камерите, право в нея.

Мъже и жени със спокойни лица. Въоръжени. Със сечива в ръце, инструменти, с които да разпарчетосат заблудения влак. Стояха си там, където се бяха спотайвали, и израженията им не издаваха ни срам, ни агресия — само леко разочарование, че плячката е избягала.

— Много ясно, че някой е построил нов фар — прошепна Калдера.

— Какво е това? — попита Деро. — Не те чувам. Ама какво става?

Какво ставаше ли? Хората бяха счупили фенера на истинската автоматизирана кула, която, помисли си Калдера, сигурно стърчеше безполезна в мрака в стойка мирно на някой близък бряг, съвсем не там, където тя си мислеше, че я вижда. След внимателна справка с морелсовата карта местните бяха запалили фалшив фар на място, избрано така, че да подхожда за пътеводен знак в най-тъмните нощи и да подмамва извадилите лош късмет в ужасен, непроходим релсов участък, където ги причакваха екипажите, построили фалшивия маяк, за да се разправят подобаващо с пътешествениците и оберат металните отпадъци, останали след тяхната намеса. Най-жестокият вид събиране на останки. Железопътни вампири, дерайлировачи и крадци.

— Разбойници, които подмамват влакове — прошепна Калдера.

Червен сигнал на този кръстопът по линията на сюжета.

Поколения мислители са стояли с разтворени бележници по бреговете, а пред тях се е ширел безкраят от желязо и траверси, безброй възли, стрелки, възможности във всички посоки, и са настоявали, че онова, което характеризира релсите, е, че те нямат крайна точка. Няма график, няма край, няма посока. Това се е превърнало в общоупотребимо понятие. Това е клише.

Всяка релса изисква зачитане на всяка друга и на всички отклонения, с които може да се свърже тази друга релса. Съществуват тези, които издават заповеди и контролират хода на всички подобни повествования. Те могат от време на време дори да налагат своята власт. Обаче невинаги успешно. Човек може да смята историята за безкрайна свада между тези съставители на планове и другите, които си подкарват железниците по заобиколни пътища.

Та сега сигналът изисква разказът да спре. С дизелово хриптене и недоволно тракане на колелета нашият влак завива обратно. С трясък на железопътни куки разказът влиза в стрелка и нашият текст тръгва отново оттам, докъдето беше стигнал преди няколко дни. За да отговори на въпроса, изреван, както можем да си представим, от къртове критици, докато ние следяхме накъде са подкарали Братът и сестрата Шроук и къде ловува „Медис“. Любопитни и нетърпеливи слушатели къртици надигнаха глави от земята и се развикаха над равнините на неизказаното. и настояваха вниманието да се насочи другаде.

Значи Шам.

Това, което се случи преди мили и преди дни, бе, че Шам бавно изплува от дълбините на безсъзнанието и изскочи право в собствената си глава, и тя го цепеше, и той потрепери и отвори очи.

Стая. Тясно купе във влак. Студен лъч светлина от илюминатор. Кутии и хартии, натикани по рафтове. Над него — стъпки. Лъчът трепна, люшна се и се повлече по стената, когато влакът смени посоката си. Шам вече усети с гърба си разтърсването. Усещаше, че пътува бързо.

Не можеше да се надигне. Беше вързан за койката. Едвам си виждаше ръцете, които драпаха към нищото. Опита се да извика и откри, че запушалка му пречи. Шам се замята, обаче полза никаква. Обзе го паника. и от паниката полза никаква. Най-сетне паниката се отказа и си тръгна. Той изпъна всеки мускул, който можеше.

„Вуринам? — помисли си той. — Фремло? Капитан Нафи?“ Опита се да произнесе гласно имената и от устата му изскочиха сподавени звуци. „Калдера?“ Къде се намираше той? Къде бяха всички? Завладя го образът на влака на Шроук. Възможно ли бе да е на влака на Шроук? Изминаха минути или часове, или секунди. Най-сетне вратата се отвори. Шам се напрегна, извърна глава и изпъшка. На вратата стоеше Робалсон.