Чайна Миевил - Морелси

Потеклото, родословието, придружена от което историята достигна най-сетне до ушите на капитан Нафи, беше витиевато и маловажно. Същественото беше ето това:

— Един самотен релсоплавател видял плячката ни — каза Нафи, когато се завърна на собствената си железница. Тя се владееше — скована, изпънала гръб и предпазлива, но цялата вибрираше от новината като струна на бас. — Той не е много далече . Стрелочници, юг-югозапад.

и все пак на борда на „Медис“ лъхаше на загуба.

Географска особеност запращаше морелсите по нанадолнището на един притулен склон, където гъмжеше от зайци. Там имаше един лек парен влак, който идваше чак от Гълфласк и им препредаде истории, които и те, също като военния влак, бяха чули за онзи Talpa rex , който имал вид на болен от жълтеница. Те насочиха „Медис“ на запад, към земите, където земните червеи бяха огромни и туткави и там се хранеха най-огромните къртове.

Три дни вървене по земни дири, които се разрастваха все повече — и „Медис“ видя два големи южни кърта. Единият, охранен млад мъжкар, бе твърде далече да го подгонят; втората, мазна женска, можеха и да успеят да заловят. Но Нафи нареди на харпунджиите да не стрелят.

Когато слънцето залезе и настана свиреп студ, те стигнаха до опасен, сложен възел от релси с най-различна ширина на коловозите. За да преминат през него, беше нужно да го картографират. Никаква умора не бе докоснала капитанката. Тя се взираше напрегнато, в захлас през телескопа си в последните слънчеви лъчи.

Тя рязко нареди на Мбендей, Браунол, Бинайтли и Бор да тръгнат с нея. Екипажът сякаш се състоеше от надуваеми хора — толкова омотани бяха във вълна и кожи. Самата капитанка бе облечена само със сако, умерено подплатено с вата.

— На нея кожи не ѝ трябват, нея лудостта я топли — прошепна Бор на Бинайтли, когато бавно подкараха вагонетката напред. Те картографираха и внимателно си водеха записки, подготвяха предстоящите смени на стрелките за „Медис“ и гледаха с копнеж към все по-отдалечаващите се топлина и светлик на влака.

Бавно заобиколиха един храсталак, на който сумракът придаваше металически цветове… залъкатушиха между дървета, тънки и разкривени като изрисувани скелети… събаряха камъни от релсите с железничарските си куки… Пропълзяха през гъсталаци от буйна растителност в участък, плътно покрит с релси, разделяни тук-там от оскъдни парчета земя, нагоре към извивката на хълма, към който държаха курс.

— Спрете тук — нареди Нафи с разтреперан глас и се изправи, готова да слезе на суша. — Да видим какво се вижда от върха. — Те наближиха белезникавия хълм. Рунтавия хълм с цвят на кост.

Хълмът, обрасъл не с бледа, избеляла от мраз трева, а с косми.

Жълтеникавият хълм забоботи и се размърда.

Хълмът заръмжа.

Трепване, помръдване и израстъците и косматите буци по хълма се размърдаха. Размърдаха се и се чу жвакане, а отвсякъде наоколо се разнесоха тракане на зъби и гърлени животински издишвания.

Хълмът отвори злобни очи.

— О, богове милостиви! — кресна някой. — Това е той!

и внезапно и яростно земята се разтресе, и птиците нададоха силни крясъци, също като екипажа, и хълмът се оказа не хълм, а грамадната извивка на хълбока и гърба на Джак Присмехулника, белия кърт. и екна гърлено ръмжене, озъбиха се бивници колкото дървета, които пръскаха лига, и се нахвърлиха с ужасяващо движение с такава мощ, че сякаш и светът, и времето се изкорубиха, и безброй тонове месо и злобни мускули и козина с мъртвешки цвят се размърдаха, и с червени очи, почти слепи, ала страшни, звярът мигновено се надигна и се хвърли напред, право надолу и остави подире си разруха, изметнати релси, траверси на трески, яма с разтърсващи се краища.

Една пушка стреля — проблясък в тъмното. Земята отново се разтресе. Бинайтли, Браунфол, Бор залитаха и се вкопчваха в стените на вагонетката, а светът се люлееше. Някой удари рязко спирачки, за да не пропаднат подир звяра в пропастта, откъм която се разнесе заглушаван от пръстта рев.

Ах, какъв противен тембър.

Един по един, екипажът във вагонетката отваряше очи. Те кашляха, обгърнати от облаците прах по дирята на Джак Присмехулника. Оглеждаха раните и синините си, проверяваха дали не са умрели.

Един по един, замаяни, те поглеждаха нагоре и виждаха изправената, невъзмутима, всъщност ликуваща капитанка, подпряла пушка на бедрото си. От дулото се надигаше пушек, който шареше из въздуха.

Нафи се навеждаше към новата дупка, взираше се в новия мрак. В изкуствената си ръка държеше купения от нея механизъм. По него святкаха лампички. Тя разтърси пушката и електрическата кутия и се усмихна. Вледеняваща усмивка.