Чайна Миевил - Морелси

Нашия разум ние сглобяваме от боклуците на историята и той е машина за превръщане на хаоса в история. Това е историята на едно кърваво момче. Неговият разум я представя. Но в едно подобно представяне можем да устоим на парадокса, да се впуснем в нахалната ескапология на разказа и така почивката конкретно на това съзнание може да не ни попречи. На въпроса: Какво да прави сюжетът, когато главният прозорец, през който го наблюдаваме, се затвори? можем да отговорим: Той трябва да погледне през друг прозорец.

Което ще рече да поеме по други релси, да вижда през други очи.

Късно вечер той цепеше здрача, спускаше се към нощта и в самата нощ — влакът на Шроук. Носеше се и не се стряскаше и от най-тъмния мрак.

Шроук оглеждаха скъпи карти, използваха своите най-фини и авангардни сензори, обгръщащи влака в ресни от чувствителност. По линиите достатъчно близо до брега, които властите на Манихики обявяваха за свои, влакът на Шроук — както можеше да се каже за всеки друг влак — пълзеше. Шепнеше по тях неосветен.

Шроук се бяха издокарали с най-хубавите си дрехи. Въпреки тайната дата и въпреки че не бяха взели почти нищо освен дрипави, грозни дрехи, избрани заради своята практичност, всеки беше нарочил един кат облекло за достойно за изключение. Няколко мили навътре от бреговата линия на Манихики, откъдето би могло да се каже, че пътешествието им действително започна, те се преоблякоха.

Деро се нагизди с финяшки костюм с ревери от син памук, който му беше само възтесничък, и среса непокорната си коса на път по средата. Калдера облече свободни виненочервени панталони и фру-фру блузка, която накара брат ѝ да вдигне вежда и към която и тя самата не питаеше луда любов, но безспорно това беше най-елегантната ѝ дрешка. Тя и Деро се гледаха с еднакво кафявите си очи.

— Там — каза Деро. Това сега беше официален случай, бяха решили те.

В далечината фарът на главното пристанище просветваше, лъчът му се въртеше — сияние, простиращо се мили навред, когато преминаващата светлина докосваше хиляди релси. Двигателите и оборудването на влака, неговите карти и цели привличаха интереса на властите, както знаеха пътниците му. и затова те пътуваха на тъмно дни наред, както бяха решили — за да не привличат внимание.

Най-сетне, отвъд непосредствената граница на тяхната държава, те надуха здраво странния си двигател, ускориха ход и включиха лампите си. Отпред локомотивът беше циклоп с един фенер и ослепителният му кремав лъч заливаше плетеницата от желязо пред него и разпръскваше настрана стреснатите подземни зверове. Влакът пътуваше на изток, на север, на изток, на север, на север, на север. Цели поколения, цели цивилизации пеперуди се втурваха към това сияйно и вълнуващо нещо и — каква жестока идея фикс! — бързо се размазваха върху тъй възлюбената светлина.

Да бе прелетяла някоя от тях покрай това безмилостно сияние и влетяла вътре, какво ли щеше да види? Първият вагон на вид донякъде го докарваше на къщата на Шроук. По-компактен и чистичък, ала тук леглата, столовете, масата, бюрото, дискретният скрин също бяха обсадени от изписани листове, книги, инструменти и останки.

На горното легло спеше Деро и се полюляваше в такт с движението на влака. От време на време рязко се будеше — сънят му отдавна беше такъв, откакто две трети от родителите му бяха изчезнали. Когато се будеше, сядаше и се взираше, сякаш погледът му проникваше през металния таван, сякаш той бе очите на влака. Погледът бе същият като на майка му, когато ѝ додеяше от останки, от сглобяване и майсторене на разни неща и тя се взираше отвъд тях. Деро беше твърде малък, та да помни това наследено изражение върху лицето на тази, която му го бе завещала, ала когато сестра му го забеляза на неговото лице, ахна, защото тя не бе малка.

Калдера, уморена, ала нахъсана, наблюдаваше екраните, които майка ѝ и бащите ѝ я бяха научили да разчита. Изпробваше инструментите за управление, с които я бяха учили да борави. Тя седеше сред гнездо — съчетание от авангардна техника и останки. Побутна един механизъм — и креслото ѝ се издигна към тавана и тя можеше да гледа през една висок лентовиден прозорец; после го свали долу, за да се съсредоточи върху картините, предавани от различни камери на екраните около нея.

Надпявайки колелата и тяхното раскаба и фученето на двигателя, задвижван от ядрен синтез, Калдера си тананикаше. Дали се взираше със същия онзи копнеж по далечното, по кой знае какво, като брат си и като майка си? Навярно. Нещо такова.