Чайна Миевил - Морелси

— Чакайте! — провикна се отново Шам, посегна към края на дървото и скочи сред отблясъците от релсите долу, ала времето бе продължило своя ход и Шроук се отдалечаваха.

Шам седна. Свлече се по дупе. Гледаше как задният край на влака се отдалечава със зашеметяваща скорост.

Стъмваше се. После слънцето залезе, залезе бързо. Сякаш се отказа от всякакви усилия и се шляпна долу с облекчение. Влакът на Шроук се виждаше далече в сумрака.

Той остави Шам да се надигне, когато напълно се загуби от поглед. Шам се загледа в плитките крайбрежни релси. Пое през градината, покрай къщата, мина под арката от перални и навлезе отново в проклетия Манихики. Където го очакваше неговият къртоловен влак.

Тъп и смотан. Това си повтаряше по целия път назад.

Робалсон пак беше в кръчмата.

— Какво те е прихванало? — попита той, щом забеляза физиономията на Шам.

— Аз съм тъп и смотан.

— Бре, бре — възкликна Робалсон.

— Нали ти казах, че ще ходя при едни хора? Е, те ми дадоха възможност да замина нанякъде с тях. Искаха да замина с тях, струва ми се. Едната от тях. А и аз исках да замина с нея. Ама не ми стискаше. и дори не зная защо! Мисля, че наистина исках да тръгна. Обаче не можех да тръгна, нали така?

— Кои бяха те?

— Просто едно семейство. Открих нещо тяхно. Нещо като карта със съкровище. Един вид. и те заминаха да проверят дали е точна.

— Това са ония, Шльок. и ти не замина?

— Не. Защото съм тъп…

— Ей, я млък. Виж сега. Разкажи ми за това. Аз не те мисля нито за тъп, нито за смотан. Тебе не е лесно да те метне човек, Шам.

Хубаво е да си имаш някого, който да мисли така. Шам разказа една много скапана версия на историята. Разправяше надълго и нашироко за влакокрушението, говореше мъгляво за „доказателство“, за „нещо“, за тайна, които клетите мъртви търсачи явно бяха успели да запазят, а Шроук имали право да знаят.

Робалсон се прехласна.

— Аз чух, че щели да заминат на Локомотивден! — рече той.

— Това беше… дезинформация.

— Не! — възкликна най-сетне Робалсон. Изглеждаше замислен. и мрачен. — Мисля, че разбирам. Слуховете са верни!

— А? Що за слухове?

— Слуховете за тебе.

— Какво? — ахна Шам. — Какви ги говориш?

— Взел си правилно решение, като не си заминал, Шам. — Робалсон говореше напрегнато. — Имам да ти казвам нещо. — Той се оглеждаше насам-натам.

— Какво има? За какво говориш?

— Ела да излезем — рече Робалсон. — Ще ти обясня. Чакай. Да не си личи, че излизаме заедно. Трябва да внимаваш. — Докато говореше, той не поглеждаше Шам. — Вън, вляво, има един сокак. Аз ще се шмугна пръв. След пет минути ела и ти. и, Шам… Никой не бива да те вижда, че си тръгваш.

и той излезе, а Шам остана смутен и поуплашен. Зачака. Преглътна. Усещаше как кръвта му завира. Най-сетне, със замаяна глава, но не от пиенето, той се изправи. Следяха ли го? Огледа пиячите в сумрака. Нямаше представа.

Излезе на сивкавата светлина на местните лампи в нощта на Манихики. Заобиколи и се промъкна в тъмното. Дейби се спусна от небето и кацна върху му. Притисна нос в него. Робалсон беше там, отпуснат до стената; чакаше го до една кофа за смет.

— Прилепът ти с тебе ли е? — прошепна той нервно.

— Каква е голямата тайна? — прошушна Шам.

— Голямата тайна — кимна Робалсон. — Помниш ли, като ме пита кой е моят влак? и с какво се занимавам?

Шам потръпна.

— Да — каза той. — Ти каза, че си… абе, измайтапи се нещо.

— Да. Помниш. Тайната е следната… — Робалсон се наведе към него. — Не те излъгах. Аз съм пират.

и Шам откри, когато го награбиха грубо изотзад и го стиснаха така, че не можеше да шавне, и невидимият му нападател прилепи върху устата и носа му кърпа, от която се надигаха изпарения, и миризмата на белина и ментол се втурна и изпълни дробовете му и завинти главата му в мрака като тирбушон, и чу Дейби да надава прилепов писък… Шам откри, че никак не е изненадан да го чуе.

С какво можем да се сдобием, докато съзнанието ни си почива? Един изследовател на разума, психоном, картограф на мислите може да заяви, че това е безсмислен въпрос: че без нашето съзнание ние сме нищо. Когато то си почива, почиваме си и ние.

Наопаки, други може да видят в това някакъв парадокс, който поражда критично мислене, умствено новаторство. Провокациите няма нужда да бъдат разумни, за да помогнат на ума ни да се справи с положението на ниво. Ами ако нелепите въпроси са незаменим философски инструмент?