Чайна Миевил - Морелси

Деро зацъка с език и се размрънка, а Шам последва Калдера покрай кутии, вързани с канап и прикрепени на място, покрай дънери, издути отвътре като преяли змии навън, в затрупаната с шлаки градина. Там, където се виждаше забележителната арка от бял метал, тя сложи един ключ в метална кутия от кафе и я пъхна под излъскана черупка от костенурка, а нея — под една кофа.

— Радвам се, че за теб е било толкова важно да ни намериш и да ни кажеш — каза Калдера. — А какво е станало с твоите родители?

Шам вдигна очи към нея.

— Какво? — възкликна той. — Защо?

Тя се втренчи в него, докато той се огъна. Повлече се след нея през осеяната с останки градина и смънка кратка версия на историята на бащиното му изчезване и майчината му скръб.

— Но Воам и Трус се грижат за мен — каза той.

— Вярвам ти — отвърна Калдера.

— Много са доволни, че си намерих работа на къртоловен кораб — каза той. — Че ще видя свят.

— Част от него — уточни тя. — Бях наясно какво ще ни кажеш още в мига, в който отворих вратата, знаеш ли. За родителите ни, искам да кажа. и аз дотогава не знаех колко много съм чакала. Иска ми се някой да беше открил останките от влакокрушението на татко ти. Или къде е майка ти. Да ти бе казал. Да го бе направил за теб така, както ти го направи за нас.

Усмихна му се. Много бързо и мило. Усмивката ѝ почти веднага угасна. Калдера разтвори дрипавите плевели пред него, за да му направи път.

— Светът си е наред — каза тя. — Но почваш да се чудиш какво ли има отвъд него.

Намираха се, осъзна Шам и се сепна, на брега. Пръстта само на няколко ярда от тях ставаше равна, прашна и внезапно — по-неплодородна, гъсто покрита с преплетени релси. Застлана с дъски алея се простираше напред, издигната на няколко метра над релсите, а на края ѝ бе привързана вагонетка. Големи каменни плочи, подобни на зъби, криеха градината от поглед.

— Имате си частен плаж? — възкликна Шам.

Калдера тръгна по кея. Дъските бяха стари и през пролуките между тях Шам виждаше как люспи от боя се ронят върху пръстта, разбутвана от свирепи малки бозайници.

— Там — рече тя — има толкова много неща. На мили навътре има хора, които се носят с вятъра, знаеш ли — с влакове, неизменни от векове. Нашите родители открили ловните им полета, открили и тях. Тръгнали с тях, учили се от тях. Как да пътуват без двигатели. Всички техни истории за морелсите и Небесата и как да стигнеш дотам, и за риданията. Всичко. Всеки знае нещо, което си струва да научиш.

— Не всеки — възрази Шам.

— Добре де, не всеки. Но повечето хора — да.

Облаците се разкъсаха за миг и Шам мярна жълтото горно небе. Чу самолет.

— Ти вярваш ли, че там е пълно с всички тези богатства? — попита Шам. — Това ли търсите вие?

Калдера вдигна рамене.

— Не зная дали вярвам, или не. Но не за това заминаваме.

— Вие проучвате — каза Шам. — Просто искате знания.

Тя кимна.

— Ние ги чакахме — каза тя. — и ти, доколкото можа, ги доведе обратно. Какво друго ни остава, освен да ги последваме по пътя им? и това не е само дълг. Кълна ти се. Ти ми показа снимка. Е, и аз ще ти покажа една снимка.

Калдера извади един отпечатък от джоба си. Скала, озъбена от ветровете, възвишения, а по тях — мършави сухоземни животни, кактуси и бръшлян. Цели мили морелси. и стълбище.

Стълбище. То се издигаше от земята, високо колкото къща, стърчащо под ъгъл 45 градуса, и свършваше във въздуха. Висока площадка — останка! Шам се взря в нея.

— Това е ескалатор — каза Калдера. — Там нейде, далече — тя посочи към морелсите. Под най-високата площадка на стълбището имаше конус от пръст и боклук. Онова, което се сипеше от него, не бяха дори и останки, а истински безполезни боклуци, отпадъци, негодни вече за нищо, изригвани от търбуха на света.

— О, каменнолики мои! — възкликна Шам. — Къде е това?

Калдера се огледа към къщата.

— Деро ще откачи, че съм го зарязала така. Просто ми трябваше малко време. — Тя погледна Шам. — Само слушай. Нека ти разкажа какво има там долу. — Тя прочисти гърло. и Калдера му разказа:

Стълбите продължават да скърцат. Те се изкачват нагоре безспир. и когато стъпиш на тях — а релсите не стигат толкова близо, трябва да скочиш! — трябва да хукнеш надолу, срещу движението, та старият ескалатор, задвижван от кой знае какъв поток там долу, да не те стовари заедно с боклука…

— Откъде знаеш? — попита Шам. Калдера замига.

— Веднъж ме заведоха — каза тя. — Нашите. Те си променяха плановете. Знаеха как да използват останките, те просто… ме заведоха там, когато на тях вече не им се ходеше. За да ми обяснят защо. Шшшт.