Чайна Миевил - Морелси

Калдера продължи:

… С боклука.

и тичаш надолу, срещу движението, със своя пакет в ръце, надолу по металните стълби и навлизаш в мрака под морелсите. Знам какво си мислиш — че там живеят животните и защо ти е това изобщо? Но те почти не идват в тези тунели и не, не зная защо. Затова не мисли за хищниците подземници, токсичната земя, скалните срутвания, сивкави хтонични смърти.

Там, долу, има електрически лампи. В мината за останки.

Не мисли за животните, които ровят земята. Не мисли за това, че виждаш издутина върху онази стена от боклуци, докато вървиш прегърбен, за да минеш под гредите на подпорите, покрай дрезините, вагоните и разхвърляните сечива; не мисли как тази издутина ще се разтвори с рев в мрака под света и от нея ще се покаже сляпа зъбата муцуна, която души.

Само гледай този коридор. Между пластовете втвърдена от натиск земя и шистова скала, археология на отпадъците, напластявани векове наред. Стърчащи ръбове на боклуци, чирепи, стъкла, парчетии, тънки протягащи се папрати от разкъсани найлонови торбички; зеленикав пласт — дребни чаркове от епохата на часовниковите механизми; смачкана пластмаса; зрънца от стъклената епоха; парцаливите жили от овехтяла видеолента; сбирщина — съсирек от разбъркани странности.

Има места, където натискът на вековете и блъсканицата на континентите един в друг — мудни и създаващи си неудобства другари по легло — изтласкват грамадни залежи във въздуха и опасните зъбери на рифове от останки, пълни със съкровища от боклуци, набраздяват морелсите. Има и тунели. Също както има тунели там, откъдето минават влаковете. Знаеш, че ги има.

Онова, което учените искат, е да узнаят какви са били тези неща. Търсачите искат да узнаят какви са били тогава и само тогава, ако това им помага да ги продадат. А ако не помага, не им пука. Хората, които искат да ги използват, искат да знаят какво са представлявали, ако това означава, че могат да се използват. Въпреки че все ще измислят един или друг начин да ги вкарат в работа. Ако потрябва, ще грабнат някой намерен предмет, ще коват пирони с него и ще му казват чук.

— Че какво му е лошото на това? — попита Шам.

— Лошо ли?

Нищо лошо няма в това. и хубаво също няма. По повод останките има само едно нещо, с което всеки е съгласен. Дали ще ги изкопаваш от земята, или ще ги продаваш или купуваш, дали ще ги изучаваш, или ще подкупваш някого с тях, дали ще ги носиш по себе си, или ще ги издирваш, те хващат окото. Действат както станиолът на свраките.

Търсачите на останки не са длъжни да се обличат по този начин. Правят го по желание. Това са техните паунови пера. Това е единственото нещо, което винаги можеш да кажеш за останките. Изглеждат яко.

и действително, на кого му пука?

На кого му пука? Да кажем, че ти си търсач на останки, или сте двойка търсачи, който/които вече не обича/т останките. Може би не е нужно да се луташ, докато откриеш с какво искаш да се занимаваш вместо това. Може би е достатъчно да осъзнаваш, че не искаш онова, което си мислил, че искаш. Това стига, за да продължиш нататък.

— Въпросът е — каза Калдера — дали това… — тя размаха снимката — искаш да преследваш ти? Затрупани боклуци? Може би има нещо по-добро. Или може би просто има нещо по-инакво. Помисли си. Имаш час-два.

— До какво? — попита Шам. — Какво ще стане тогава?

— Тогава потегляме. Затова дотогава трябва да решиш дали идваш с нас.

Дейби кацна изневиделица на рамото на Шам. Калдера подскочи. Шам дори не погледна животното, което мънкаше нещо в ухото му и го гъделичкаше с мустак.

— Ключът, който остави — каза той.

— За болногледачите — поясни Калдера и тръгна обратно към къщата. — Добри хора са. Дълго търсихме. Пари има. Ще отведат татко Байро в санаториума. — Тя затвори очи. — Защото ние си имаме работа. Та…

— Вие дори не знаете къде са ходили те!

— Байро знаеше — отвърна тя. — Колкото и объркан да се чувстваше, никога не го споделяше. Машината му е у нас. Тя си има тайни. Там е и онова, което ти ни каза.

Шроук търчаха от една стая в друга — коя претъпкана с останки, коя открита към небето и без стена, коя — лабиринт от механични и дизелови инструменти. Събираха неща, трупаха ги на колички, нареждаха ги в кухнята. Вадеха от шкафове дрехи, разпъваха ги, за да пробват здравината им, опипваха ги дали са топли, душеха ги за мухъл.

— Ама чакайте! — възкликна Шам. — Чух, някой ми каза, че ще тръгвате на Локомотивден. А дотогава има цяла вечност!