Чайна Миевил - Морелси

— Нехайни хора — отвърна Калдера. — Хора без късмет. — Тя огледа старовремските очертания на влака. — Обаче тези не са претърпели влакокрушение. Те са… попаднали в безветрие. — Железницата беше тежка и огромна, и проектирана в естетика, излязла от мода. Нямаше нито комини, нито отходни газове — от гърба ѝ стърчеше огромен лост. Часовников механизъм.

— Може би ето затова — каза Калдера. — Мисля, че е от Ками Хами. Изкачили са се до средата и колелетата са спрели. Лостът, с който се навива… тук няма как да го завъртиш, няма място да врътнеш ключа.

Влакът бе надвиснал над тях върху стръмна странична линия все едно ги гледаше как преминават. От всеки негов прозорец изригваха облаци от бръшлян и жилави къпини. Вътре — поне през най-предния прозорец — се виждаше бъркотия от инструменти, съсипани от дъждовете каски и кости. Избуялата растителност бе превзела пространството и изтикала мъртъвците.

— Още няколко стрелки — каза Калдера — и ще излезем от другата страна. — През обраслия с мъх и обветрен палимпсест от траверси отпред тя съзираше откритите морелси.

— Имаме изумителна гледка — отбеляза Деро. Смениха линията. Прехвърлянето разтърси релсите. Детелината се олюля. Калдера скръцна със зъби. Зад нея нещо звънко изпращя — звук на метал, който се чупи под натиск. Стон, и треперенето на релсите се усили.

— Какво беше това? — Калдера провери в огледалата. — Ох… — възкликна тя.

Старият влак не беше свикнал на такова друсане. Болтовете се бяха разхлабили, напрегнали и счупили. Старите спирачки отдавна бяха атрофирали. Някога стегнатите скоби на колелетата рязко бяха поддали под въздействието на вибрациите. Посипаха се парчета и парчетии, механичният влак се хлъзна надолу и се приплъзна подире им по тяхната линия. Все по-бързо.

— Олеле… — възкликна Деро.

— Сега бързо! — измърмори Калдера. — Бързо, бързо, по-живо, дай, дай! — Тя задърпа лостове и даде жега на влака на Шроук. Техният хладен непреднамерен преследвач все така ги преследваше непреднамерено.

Влак в действие срещу такъв, отдавна превърнал се в скрап? Предрешено е кой ще е по-бързият, не е ли така? Но Калдера имаше един много сериозен недостатък. Тя беше жива. и искаше така да си остане. Значи трябваше да подхожда с внимание. Вкаменелостта, която ги преследваше, не страдаше от подобни ограничения. Там, където Калдера забавяше ход на разклоните, тя профучаваше. Там, където момичето търсеше най-добрия маршрут сред плетеницата от подпори, на нея не ѝ пукаше. Там, където то се стараеше да е сигурно, че няма да изпрати себе си и брат си към гибел, гибелта отдавна бе сполетяла преследвачите им и техния смъртоносен стремеж единствено към скоростта.

Старият влак ускоряваше ход. Следваше ги възел след възел, стрелка след стрелка, разтрисаше цялата детелина и караше Шроук да надават писъци. Той фучеше подире им, понесен от гравитацията, набираше инерция и разхвърляше паянти и подпори от странната конструкция подире си като трески.

— Побързай! — изкрещя Деро.

— О, благодаря ти! — кресна в отговор Калдера. — Не бях се сетила! Едвам-едвам се мъкнех! — Те се носеха към светлината с мъртвия екипаж по петите. Вече само метри ги деляха от земната плоскост, където можеха да се отклонят от пътя, но механичният влак ги настигаше твърде бързо, само след мигове щеше яростно да ги събори от линията.

— Откачай! — изкрещя Калдера. Деро се поколеба само за миг, а после се подчини.

Занатиска копчетата. Калдера изброяваше какво щяха да загубят. „Оставих си пуловера в онзи вагон — мислеше си тя замаяно. — Оставих си почти най-хубавата писалка, там са всичките лакрицови бонбони…“ — Но време за вайкане нямаше. С последното натискане Деро се провикна „Чистка!“ и последният вагон на влака на Шроук се откачи и отхвърча назад с гръм и трясък право срещу техния преследвач.

Мъртвият влак се заби в плъзналия се назад вагон. Нямаше как откаченото вагонче на Шроук да спре този тежък скелет, но и нямаше нужда. Трябваше само едно — и то направи точно това сред писъка на колелета, — да го забави временно. Достатъчно, няколко мига, та Калдера, Деро и тяхното малко влакче, вече по-леко и по-бързо, да свърне и да излезе навън, да излезе отново сред морелсите, ликуващо, че е живо-живеничко.

Преминаха на друга линия, вече бяха далече, следваха по отклоненията маршрута си и се втурнаха към прозорците да гледат. Щом изскочи с вой на яркото слънце, забит в препречилия му се вагон, преследващият ги локомотив се разтресе от трусовете, обхванали детелината. А тя скърцаше, олюляваше се и най-сетне с гръмовно дрънчене и мощен въздушен полъх цялата паянтова ръждясала маса на конструкцията започна да рухва.