Чайна Миевил - Морелси

То го изгони от покрайнините на гора. Биваше си го това нещо, о, биваше си го, дума да няма. Опита се да забърза крачка, препъна се, погледна, чу изпръхтяване, усети как релсите се разтресоха и видя нещо — и влак, и звяр, ръмжащо чудовище, което дращеше по релсите, а колелата му стържеха подир него. Пухтеше. Морелски таласъм, ангел на релсите.

Когато се събуди, Шам не се учуди, щом откри, че все още е дълбока нощ. Той потръпна и се запромъква към палубата, без да буди другарите си. Звезди или лампички мигаха далече над морелсите, далече-далече от безопасна суша.

— Вие виждали ли сте някога ангел? — попита Шам доктор Фремло.

— Виждал съм — отвърна Фремло с онзи негов глас, едновременно тих и тънък. — Или не съм. Зависи. За колко време трябва да си го мернал, за да се брои това за виждане? Пътувал съм по-дълго от всички на борда, знаеш ли. — Докторът се усмихна язвително. — Ще ти кажа нещо, Шам ап Сурап, което, макар да не е тайна, не е и общопризнато. Ние, влаковите доктори, сме ужасно по-интересни от вашите докторя у дома. Но най-вече ние хич не сме от най-добрите доктори.

Ние не можем да следим научните изследвания. Изостанали сме с години. и онова, дето ни вкарва в тоя занаят, е, че понякога ни се ще да мислим и за други неща освен за медицина. и тъкмо затова не се тръшкам чак толкова заради твоя непостоянен интерес. — Шам си замълча. — Не, не ме разбирай погрешно: с повечето неща, дето има вероятност да засегнат един влаков екипаж, ще се оправя. В най-лошия случай съм посредствен доктор, но пък на влак се справям отлично. и съм единственият човек тук — и да, според мен това включва и капитана, — който е виждал ангел.

Но ако си дошъл при мен да ти разказвам страхотии, боя се, че ще останеш разочарован. Беше много отдавна, беше много отдалече и беше само за миг. Те не са невидими, каквото и да си чувал ти. Ала се движат бързо. По отклонения и преходи, неизвестни на никой друг.

— Какво видяхте? — попита Шам.

— Пътувахме покрай брега на Колония Кокос. Търсехме съкровища. — Фремло повдигна вежда. — Минавахме покрай плетеница от релси вдясно, край някакви скални зъбери. Знаехме, че нещо ни наблюдава. и тогава чухме звук.

Малко по-нататък, на не повече от няколкостотин метра, гъсти релси се оплитаха, кръстосваха се напред — назад и се сливаха в тунел, изсечен в скала.

— Линията влизаше вътре? — попита Шам.

— Вътре беше непрогледен мрак. Беше пълен със сенки. и с нещо друго. Нещо, което бе надало този тръбен звук и внезапно, шумно и ужасно, то изскочи.

Шам се стресна, когато нещо се вкопчи в рамото му: Дейби се беше спуснал от въздуха и кацнал върху него.

— Не бих го нарекъл влак — продължи Фремло. — Влаковете във всичките им разновидности са машини, произведени, за да ни возят. Това не служеше за нищо, служеше единствено на себе си. То излезе от онази дупка, облъхнато от сребрист огън.

Да не мислиш, че се заседяхме там да видим дали ще дойде по-близо? Бързо-бързо офейкахме обратно към познатите морелси. и за наш късмет то ни пусна да се измъкнем. Върна се за още нареждания от великия режисьор на небето.

По начина, по който Фремло го произнесе, Шам не можеше да определи дали докторът бе вярващ, или просто цитираше фолклор.

Невидим облак клечеше над влака. На Шам всички му изглеждаха вглъбени, потиснати. Никой дума не обелваше, ала всички като че бяха съгласни, че нещо със сигурност следи проклетия влак. Ангели ли бяха, изгладнели чудовища ли, пирати, мародери или въображаеми създания — влакът беше плячка.

Затова си беше жива изненада, че изобщо успяха да пристигнат някъде. Когато една прекрасна късна вечер, сред участък, където земята между релсите бе плътно обрасла с диви треви и високи бурени, които се вълнуваха и им махаха за добре дошли, разлюлени от вятъра, те видяха група острови. Скали, по които чайки си разпухваха перушината по дупетата, докато се пощеха и ги оглеждаха с интерес.

„Медис“ се приближи, премина покрай по-големи площадки, признаци за обитаемост, още ключове, електрически жици, фарове, предупреждаващи за участъци със слаби релси и ширнали се коварни скали, рифове и пилони, които се наелектризираха внезапно, тътреха се или не помръдваха, влакове от всевъзможен вид, наредени из обширна скалиста земя. На брега ѝ — град. Град с кули и архитектура, въплътила изобретателността и внушаваща страхопочитанието, характерни за гробище за метални отпадъци.

— Земя! — обяви по уредбата някой от наблюдателницата, излишно до безумие. Вече всеки знаеше къде се намират.