„Е, ето ме тук — помисли си Шам вяло. — Сред останките.“
Пазарът се намираше в един безистен. Горе — етажи с оживени пътеки, до които се достигаше по вити стълбища. Около Шам — сергия след сергия с потресаващи намерени отломки. Навсякъде кънтеше шумът от опитите за продажби, караници, пеене, обявяването на стоката. Малък оркестър акомпанираше на всички тези дела на китара и обой, жена наглеждаше странните звуци, излизащи от нещо, прилично на костена кутия.
Хора, спретнати и мърляви, делови жени и мъже, наемници в сурово облекло и главорези за продан. Железничари. Книжовници. Сановници и изследователи, облечени в разкошното или странно, или варварско облекло на родината си. и навсякъде — търсачи на останки.
„Знам, знам — помисли си Шам в отговор на напътствията и предупрежденията, отправени му от Трус и Воам. — Знам, че са фукльовци. Но все пак!“
Търсачите на останки си подвикваха на жаргон. Приплъзваха многопластови забрала пред лицата си и пак ги вдигаха, натискаха капси и издатини по защитните си комбинезони, кожените си престилки тип касапски и панталони с многобройни джобове. Бърникаха и ръчкаха из странни кутии, разни парчетии и джунджурии — останки, които излъчваха цветове и образи във въздуха, пееха и затъмняваха светлината на тукашните лампи и караха кучетата да лягат.
Любопитството на Шам надделя над страхопочитанието.
— Какво е това? — той посочи изкорубен от ръждата железен клин. Продавачът го изгледа накриво.
— Гаечен ключ — каза мъжът.
— А това? — някакъв покрит с петна от гниене разноцветен квадрат, върху който бяха наредени миниатюрни статуетки.
— Детска игра. Така казват учените. Или гадателски набор.
— Това? — филигранна паякообразна бучка от нещо, което изглеждаше като стъкло; крачката ѝ барабаняха в сложна съгласуваност.
— Никой не знае. — Мъжът подаде на Шам дървена сопа. — Удари го.
— А?
— Тресни го. — Мъжът се ухили. Шам халоса останката. Тя не се счупи, макар и да изглеждаше чуплива. Вместо това самата тояга се усука около себе си като ранено пипало. Шам я вдигна нагоре. Сега тя бе увита в стегната спирала, въпреки че все още я усещаше твърда в ръката си.
— Това е извънземно, мда — рече мъжът. — Това нещо, джаджата, дето се къдри, е алт останка. От една от небесните отбивки.
— Колко струват? — попита Шам. Мъжът го погледна любезно и произнесе цена, при която Шам стисна уста и се извърна. После пак се обърна към него.
— А мога ли да ви запитам… — Той се огледа, за да се увери, че Нафи не го вижда и не го чува. — Да познавате едни… едни деца? Семейство? Имат арка, която изглежда като направена от някакви стари останки.
Мъжът се втренчи в него.
— Каква ти е целта, момче? — попита той най-сетне. — Не, не ги познавам. Нямам представа кои може да са те и ти предлагам и ти да ги зарежеш. — Той се направи, че не забелязва как Шам се втрещи, и пак се разлая напевно, че продавал инструменти, къдрави джаджи и хубави евтини останки.
Шам попита жена, която се пазареше с раздразнителен купувач за старинни платки за ординатор; двойка мъже, специализирали се в извънземни алт останки — бърлогата им беше пълна със страшно смущаваща самородна странност на буци; доставчик не на останки, а на оборудване за извличането им: магнити, измервани, телеочила, лопати, ботуши-бургии тип „тирбушон“, въздушни помпи и маски за пълно потапяне в пръстта. Група младежи и девойки, горе-долу негови връстници, наблюдаваше Шам. Те хихикаха и си шепнеха помежду си и си чоплеха ноктите с тъпашки ножчета. Щом един офицер от ферофлотата с недружелюбно изражение ги погледна сърдито, те се пръснаха и когато той отмина, пак се събраха.
Маса с кукли. Стари кукли, кукли от останките. Колкото и да са ги чистили, мръсотията, в която бяха лежали поколения наред, ги бе оцветила трайно: каквато и да се е предполагало, че е кожата им на цвят, тя изглеждаше обагрена в цвят сепия, все едно я гледаш през мръсно стъкло. Повечето от тях имаха форма на хора, повечето — на жени или момичета, макар и с дълбоко съмнителни физически пропорции, с коси, оплетени и разбъркани като горски гъсталак там, където изобщо им бяха останали. Няколко бяха гротески, чудовища. Много бяха без крайници. Нужна им беше грижата на майстор на кукли.
Където и да отидеше Шам, отговаряха на въпроса му, на описанието на арката и двете деца или с привидно искрено неведение, или с предпазливо досещане, последвано от лъжи и/или предложения да зареже това. Първото се проявяваше най-вече от търсачите на останки, второто — от местните търговци.
Читать дальше