Чайна Миевил - Морелси

— Къде? — Гласът на Шам изскочи бързо от гърлото му. — У тях?

— Беше в Субзи. Знаеш ли къде е това? — Тя начерта с пръст карта във въздуха. — Северно от стария град.

— Спомняте ли си улицата? Номерът на къщата?

— Не. Но за това не се тревожи. Само питай за арката. Ще ти е достатъчно. Беше удоволствие да си побъбрим. — Тя протегна ръка. — Сироко. Трависанде Сироко.

— Шам ап Сурап. — Името му предизвика такова изражение, че той се сепна. — Какво?

— Нищо. Само… Мисля, че е може би защото някой те спомена, Сурап. — Тя пак килна глава. — Момчурляк горе-долу на твоите години, озърташе се за едни неща. „Медис“ нали? Това не е ли твоят влак?

— Да — отвърна Шам. — Откъде знаете?

— Моята работа е да се ровя из подхвърлените неща, а това може да включва и подхвърлените думи. „Медис“. Неочаквано спрял в Болонс. — Шам ахна ужасно красноречиво. — А, това не е кой знае какво — заяви Сироко. — Мога да ти кажа същите откъслечни сведения, същата страшна скука за доста от новопристигналите. — Тя се усмихна.

— Щом казваш — смотолеви той.

— Все още ли ти се иска нещата да се бяха развили по друг начин? — Тя наклони глава. — На твое място не бих се делила от екипажа си. — Не го каза нелюбезно.

— Ами… Благодаря.

— Мисля, че твоите приятели те чакат. — Сироко кимна към бандата, която все така го наблюдаваше.

— Те не са ми приятели — заяви Шам.

— Хм… — Жената се понамръщи. — Тогава се пази, ако обичаш!

Щеше да се пази. Шам вече беше готов.

Имаше случаи, в които го обвиняваха, че бил малко заспал, той, Шам ап Сурап, но не и този път. Той метна чантата с книгите на рамо, благодари пак на Сироко и излезе от сградата. и действително не се изненада кой знае колко, когато излезе на следобедното слънце в Манихики и бандицата се изсипа накуп от залата подире му и го погна; задърпаха чантата му, парите му, връхлетяха го, размахали юмруци.

Значи бой.

От какъв вид?

Таксономията на боевете е обширна. Те са били подложени векове наред на сложен и изчерпателен категоричен императив. Човеците не обичат нищо повече от това да класифицират събитията и явленията — препинателни знаци на техния живот.

Някои се оплакват от този факт: „Защо всичко трябва да бъде подреждано в кутийки?“ — казват те. и това си е оправдано до някаква степен. Но този енергичен стремеж да разделяш, подразделяш и назоваваш е доста оклеветяван. Подобно преразпределяне на понятията е неизбежно и е разумна защита срещу онова, което инак би се възправило срещу нас като съвършен хаос. Уместните разногласия са не дали ще делим, а как.

Определени типове събития биват особено внимателно категоризирани. Например боевете.

Онова, което тичаше към Шам и обявяваше присъствието си с гърлени насмешки, беше зараждаща се бойност, пренасяна по векторите на осем-девет агресивни младежи и девойки. Но какъв вид бой?

Нека бой да е равно на x . Дали тогава това беше x на игра? X до смърт? X за чест? Пиянски x ?

Шам се съсредоточи. Към него летяха ръце и обувки. Една от ръцете всъщност посягаше към чантата му и по този начин отговаряше на въпроса.

Това тук беше обирджийство .

Двама едри момци го нападаха. Шам се приведе — движеше се бързо за набит младеж. Беше обкръжен, нападателите му крещяха и отново го нападнаха, и сега той риташе, и този ритник беше повод за гордост, ала те бяха твърде много и той се опита да скубе, но някой го удари в окото и той целият се разтресе за миг…

Нещо се намеси. Звук, пронизителен и напълно нечовешки. Разгневени прилепови бели дробове! „О — помисли си Шам. — Красавецо!“ От неговата принудителна гледна точка, проснат по гръб, вдигнал ръце, за да отбие удар, той видя, обрамчен от осветените отзад облаци, с разперени криле и изопнати ципи на крилете да връхлита малък, покрит с козина призрак отмъстител — Дейби.

Чу се и друг глас. Момчешки:

— Абе, копеле!

Зад най-високия и най-тежкия от обирджиите стоеше младежът, който Шам бе забелязал да наблюдава тези, които следяха него. Той се приближи, като се блъскаше здраво, вдигнал ръце. Посипалите се удари на новодошлия и пърпоренето на кокалестите, ципести криле на Дейби. Атаките на момчето бяха, за посинените очи на Шам, по-скоро сърцати, отколкото резултатни, но обирджиите офейкаха. А Дейби им внушаваше неподправен ужас — дребен, ала толкова демоничен на вид, и с тия тракащи зъби.

Нападаха в изблик на лудост. Шам се надигна колебливо на крака, нападателите внезапно търтиха да бягат, момчето, притекло му се на помощ, крещеше подире им проклятия, а Дейби, храбрият, великолепен телохранител с размер на мишка, да го благословят и пазят Каменноликите богове на Стрегай, продължаваше да ги преследва, все едно щеше да ги хване и изяде като мухи.