Чайна Миевил - Морелси

Дейби се завърна. Изглеждаше доволен от себе си, лениво щракаше със зъби към местните бръмбари повече от принципност, отколкото от глад.

— Ти си толкова добър прилеп! — гукаше му Шам. — Толкова добър прилеп! — Животинчето го одраска по носа и капчица кръв изтече, но той знаеше, че това е от обич.

Шам последва указанията на търсача на останки. „Защо ти е да ходиш там?“ — питаха местните, но го напътваха. През шумните улици, гъмжащи от машини и флота, към по-мърлявите квартали, пълни с боклуци и треперещи кучета, които оглеждаха Шам и го изнервяха.

— Той разправя, че е пират! — прошепна Шам на Дейби. В съзнанието му изникнаха образи — как ли да не изникнат? — на пиратски влакове. Дяволски, бълващи дим, със стърчащи от тях оръжия и накачулени с храбри и сеещи смърт мъже и жени, които размахваха къси закривени саби, зъбеха се под вимпели с кръстосани гаечни ключове и връхлитаха върху другите влакове.

— ’Звиня’айте — питаше той насядалите пред входовете хора, уличните продавачи, майсторите и кибиците покрай пътя, — къде е арката? — Усещаше как улиците се спускат, слизат към морелсовото равнище. — Може ли да ми кажете къде е арката? — попита той един уличен метач, който се облегна дружелюбно на тресящата се машина за почистване и му посочи.

Районът беше пълен със строителни площадки, бунища, боклучарници. и точно там, сред тях — „Как да не я забележа, Дейби?“, прошепна Шам — беше входът към един парцел, а над него като знак се издигаше арката.

Шестнайсет метра висока, триумфална и странно нескопосана, все едно пикселирана, тя изглеждаше като издялана — изсечена , вероятно би казала капитанката, от студен бял камък. Но това пред очите на Шам не бяха каменни плочи. Метални бяха. Останки.

Арката беше останка. и архиостанка също — ала не криеше тайни. Природата ѝ отдавна бе установена от учените. Арката беше сглобена предимно от перални машини.

Веднъж беше гледал демонстрация на пералня. На един панаир в Стрегай, изложба на възстановени находки. Подключено към пухтящи генератори нещо, което виеше като животно — принц, настояващ за внимание и раздаващ тъпи заповеди: факс апарат. Древен екран, на който некадърно нарисувани ентусиасти се млатеха: видеоигра. и едно от тия бели неща, използвано за пране на древни дрехи.

Защо да използваш архиостанки за нещо, за което те очевадно не бяха предназначени? Когато имаше куп проклетии, от които по-лесно можеш да стъкнеш арка?

— Ехо? — Шам почука по нея. Под кокалчетата му кухите машини прокънтяха.

Зад арката растеше кокалесто на вид дърво без листа, а зад него имаше голяма градина, ако можеше да нарече така плетеницата от къпинак и жици, ако пуста земя, по която не растяха други растения освен буйни плевели, приличаше на градина. Земята в действителност наподобяваше вечното жилище на безкрайни останки — парчета метал, пластмаса, гума, изгнило дърво със странна форма, окичени с гирлянди от кашкави остатъци от стари реклами. Имаше едно местенце, покрито с издраскани пластмасови телефони. Кабелите им стърчаха, вкоравени. Накрая на всеки се мъдреше цветна слушалка — като извито пластмасово цвете.

— Ехо? — Пътеката водеше съм голяма стара тухлена къща с допълнително пристроени стаи, забеляза Шам, стъкмени от още перални, древни ледници, които наричаха хладилници, от старинни ординатори, от колела от черна гума и тромавото рибешко тяло на кола. Шам тръсна глава.

— Ехо?

— Остави го в края на пътеката — обади се някой. Шам подскочи. Дейби също подскочи от рамото му и продължи да лети, описа кръг около едно дърво. От една клонка наблюдателна камера следеше Шам; тя примигна. — Какво си донесъл? Остави го в края на пътеката. Ще сме ти длъжници — произнесе пращящ глас от високоговорител, от толкова време захванат в чатала, образуван от един клон и ствола, че дървото го беше обрасло, запечатало в кожата си и той стърчеше като бубон.

— Аз… — Шам пристъпи по-близо и заговори в него. — Мисля, че сте се объркали за мен. Не съм доставчик. Търся… Не им знам имената. Търся момиче и момче. На около… ами, не знам колко са стари снимките. Единият е три-четири години по-голям от другия, струва ми се.

Шам дочу по високоговорителя далечна препирня, гласове, които мрънкаха един на друг, прикрити от пращенето. „Върви си“ — чу той, а после друг глас: „Не, чакай!“ и пак мърморене, и най-сетне му зададоха въпроса: „Ти кой си?“ Шам долавяше подозрителност. Той прекара пръсти през косата си и се загледа в облаците и безцветното небе горе.