Чайна Миевил - Морелси

— Защо си дошъл, Шам ап Сурап? — попита Калдера. — и как разбра къде да ни намериш?

— Ами… — отвърна Шам, все още разтревожен — далеч повече, отколкото осъзнаваше — от гледката на тяхната скръб. Мислеше за прекатурения настрана влак, за праха и костите, и дрипите вътре в него. За пътешественици, за семейства и приключения с лоша съдба и за влакове, превърнали се в саркофази с кости.

— Вижте, по едно време видях нещо, което май не биваше да виждам. — Говореше припряно, а дъхът му излизаше на пресекулки. — Нещо от онзи влак. Карта памет от фотоапарат. Беше все едно… те са знаели, че ще ошушкат всичко, но са намерили начин точно това да го скрият.

Шроук го гледаха.

— Сигурно е татко — каза тихо Калдера. — Той много обичаше този фотоапарат.

— На нея имаше снимки — каза Шам. — Аз… ви видях. Снимал ви е двамата.

— Снима ни — потвърди Калдера. Деро кимаше. Калдера се загледа в тавана. — Много време мина — рече тя. — Винаги сме знаели, че е възможно те да… и с течение на времето ставаше все по-вероятно и по-вероятно. — Говореше на релсокреолски с прелестен, странен акцент. — В действителност, мислех си аз, ако се случеше нещо, ние никога нямаше да узнаем. Само ще чакаме ли, чакаме. А сега ти идваш тук с тези истории.

— Е… — рече Шам. — Мисля, че ако някой от моето семейство никога не се завърнеше… Което всъщност един вид… — Той пак пое дъх. — Мисля, че бих искал някой да ми каже, ако са ги намерили. По-късно. — Калдера и Деро се взираха спокойно в него. Той се сети за снимките и сърцето му затупка развълнувано; не можеше да се сдържи. — и освен това — додаде той — заради останалото, дето беше на тия снимки. Затова исках да ви намеря. Какво търсеха те?

— Защо? — попита Деро.

— Защо? — Очите на Калдера се присвиха.

„Тука има нещо“ — помисли си Шам и възбудата го преизпълни. Той извади фотоапарата си. Разказа им за образите, които бе видял, един по един. Чукаше по екранчето, което показваше собствените му снимки и ги запревърта една по една — смотани, безполезни изображения на релси и пингвини, релсови обитатели, времето, екипажа на „Медис“ и нищо и никакво, докато стигна до онази снимка. Снимката на последната снимка, направена от родителите на Калдера.

Неговият фотоапарат беше евтин, разфокусиран, беше я снимал, падайки. Снимката не ставаше за нищо. Но беше достатъчно ясна, ако знаеш какво има пред очите ти. Пуста равнина и една-единствена линия. Релси, протягащи се в нищото. Самотни.

— Защото — рече той — са се връщали ето оттук.

Имало е време, когато не сме оформяли всички думи както сега при изписването им върху страница. Имало е време, когато думата „и“ се е изписвала с една точно определена буква. Сега това изглежда налудничаво. Но това е така и ние с нищо не можем да го променим.

Човечеството се научило да се придвижва по релсите и това движение ни направило тези, които сме — фероплавателен народ. Линиите на морелсите се простират навсякъде и никога не водят от едно място право на друго. Винаги има зигзази, възли, серпантини около и над собствените ни влакови релси.

Коя дума би могла да символизира по-добре морелсите, които свързват и разделят всички земи, от самото „и“? Къде ли другаде ни отвеждат морелсите освен на това място и на онова, и на онова, и на онова и тъй нататък? и кое ли по-добре въплъщава под замаха на писалката витиеватото движение на влаковете от „и“?

Един експедитивен маршрут от началната до крайната ни точка ще превърне думата в тъничка черта. Но лъкатушен маршрут е нужен — нагоре и назад, подминаване на целта и поправка, пак надолу, на юг, и на запад, пресичане на собствения по-ранен път, смяна на посоката, пак застъпване, за да спрем най-сетне на няколко косъма разстояние от мястото, откъдето сме тръгнали.

и маневри, и отклонения, прехвърляния по пътя към крайната цел, както правим всички ние.

— Не мога да спра да се чудя — рече Шам — с какво са се занимавали.

— Къртоловец ли си? — попита Деро. Шам примига.

— Да.

— Ловуваш къртици?

— Ами, аз не. Помагам на доктора. и понякога мия подове и прибирам въжета. Но го правя на влак, който лови къртици, да.

— Не ми звучи като да си доволен — рече Деро.

— От къртолова ли? Или от докторлъка?

— С какво би предпочел да се занимаваш? — попита Калдера. Тя го погледна и от нещо в погледа ѝ му секна дъхът.

— Добре съм си — рече Шам. — Както и да е, вижте. Не това съм дошъл тук да обсъждаме.